Но времето не може да се върне назад.
Вървях бързо пред Иса и Киси, за да не се налага да разговарям с тях. Киси беше заминала с онази жена, жената, която разруши дома ми, и аз нямаше да го забравя.
Когато стигнахме до дюкянчето, Акос се беше привел над едно гърне и топеше пръст в каквото там вареше — най-вероятно болкоуспокояващо, тъй като напоследък въображаемият му дълг към мен беше единственият му източник на мотивация. Той засмука пръста си, вкуси отварата и гръмогласно изруга на тувхийски.
— Пак ли не се получи? — попита го старицата.
Беше седнала на столче и белеше нещо в една купа.
— Единственото нещо, за което ме бива и което не успявам да направя като света! — ядно се сопна той.
Вдигна глава към мен и се изчерви като домат.
— О, здрасти.
— Дойдох да… — Спрях се. — Сестра ти пристигна.
Отстъпих встрани, за да я види. Двамата дълго и мълчаливо стояха на това разстояние един от друг. Акос изключи котлона, прекоси стаята и я прегърна. Тя го стисна силно в ръцете си.
— Какво правиш тук? — попита я тихо той.
— Дойдох да започна преговори за мир с изгнаниците.
Изсумтях. Не само че идваше с абсурдна мисия — как може да водим разговори за мир с нация, която беше разрушила странстващия кораб? — но и ме беше излъгала за нея.
— Съжалявам, че те излъгах — добави тя през рамото му. — Помислих си, че ще ме фраснеш, затова се измъкнах с най-удобното оправдание за пристигането ми.
— Сайра никога не би те ударила — възрази Акос.
Как го каза само — без да се поколебае, без да се усъмни, — чак гърдите ми се стегнаха от болка. Никой друг никога не беше мислил добро за мен.
— Ако ще ми стоите тук и само ще бърборите, обирайте си крушите — каза старицата и се изправи. — Дюкянът ми е твърде тесен, а фитилът ми — твърде къс за такъв род глупости.
— Съжалявам, че ти прахосах билките, Зенка — извини ѝ се Акос.
— Аз се уча от грешките ти, както и от успехите ти — успокои го тя мило. — А сега се омитайте.
Набръчканото ѝ лице се извърна към мен и тя ме измери с поглед.
— Госпожице Ноавек — поздрави ме, докато аз отстъпвах назад.
Кимнах в отговор и се измъкнах навън.
На уличката нямаше място да вървим един до друг, затова тръгнахме в нишка по един, като Иса вървеше най-отпред, а Акос остана на опашката. Над рамото на Иса видях, че Сифа и Айджа ни чакат на отъпкания път в края на уличката. Сифа си даваше вид, че разглежда малките светещи рибки във високите цилиндри с вода на близката сергия, само че аз не бях вчерашна. Нас чакаше.
Айджа надзърна тревожно над рамото си. Косата се къдреше вече зад ушите му — беше пораснала дотолкова, че да се вижда естественият ѝ вид. Тънката лента, пришита на раменете на ризата му, светеше слабо в синьо. Повечето хора тук заимстваха някои елементи от огранското облекло, за да се виждат в тъмното. Но не и аз.
Знаех, че нямам място на това импровизирано семейно събиране, което навярно беше нагласено от оракулите, ако присъствието на Сифа и Айджа означаваше каквото си мислех. Понечих да си тръгна с намерението да изчезна във вечната нощ, но Акос ме познаваше добре. Усетих как ръката му се притисна за кратко в кръста ми. Полазиха ме тръпки.
Пипни ме пак, помислих си аз.
Никога повече не ме пипай, помислих си още.
— Извинявай — изрече той тихо на шотетски. — Но… ще останеш ли?
Зад мен Киси и Сифа се прегърнаха, ръката на Сифа помилва къдриците на Киси с нежност, каквато помнех от майка си.
Сивите очи на Акос ме умоляваха да остана. Лицето му беше по-жълтеникаво, отколкото се полагаше да бъде. Бях се откъснала от него в седмицата след нападението, като отказвах утехата му, освен ако не беше под формата на болкоуспокояващи. Не можех да търпя близостта му сега, когато знаех, че е тук само заради собствения си фатализъм. Но от него краката ми се подкосяваха. Както винаги.
— Добре — приех аз.
— Надявах се, че ще дойдеш — говореше Сифа на Киси, чиито очи се бяха залепили върху Айджа.
Той стоеше настрана от другите и хапеше кожичките на пръстите си. Стойката и жестовете му още приличаха на маниерите на починалия ми брат. Беше… смущаващо.