— Айджа смяташе, че е възможно да пристигнеш — продължи тя. — Той е само начинаещ, но има силна интуиция. И тъй двамата улеснихме един определен път.
— Аха, този път си признаваш? — скръстих ръце, за да скрия, че съм ги свила в юмруци.
Пръстите на Акос ме докоснаха по лакътя и пропъдиха болката. Устоях и не го погледнах.
— Да — отвърна Сифа. Косата ѝ беше вдигната на темето в купчина от къдрици, забодени в средата с игла за шапка, за да не падат. Дребните скъпоценни камъни в края ѝ светеха в бледорозово. — Елате. Чакат ни на друго място.
— Може би — уточни Айджа.
— Може би — повтори тя.
— След срещата с вас ми се ще да стоя по-далече от оракули — признах си аз.
Устните на Акос се извиха в усмивка.
— Колко жалко! — отвърна сухо Айджа. — Само ние губим от това!
Зяпнах го. Никога досега не бях чувала Айджа Кересет да се шегува, още по-малко за моя сметка.
Нямаше време да му отвърна остроумно, защото се обърнах и видях заплашителна гледка — очертанията на огрански транспортен кораб. Краищата му бяха опасани от бели тумбести лампи, но упоритият мрак ги сплескваше и цялото чудо заприличваше на лицето на увиснал във въздуха звяр. Прибраните назад крила се превръщаха в уши, отворът под предния фюзелаж беше устата, а едничката антена — опашката.
Към нас се приближи огранец в летателен костюм. Имаше тъмна кожа, но очите му преливаха в цветовете на дъгата като рибешки люспи. Те улавяха светлината наоколо и я отразяваха обратно яркосребриста. Бях сигурна, че това е проява на дарбата му, но за какво служеше тя, все още беше загадка.
Някъде от дясната ми страна Иса измърмори нещо под носа си, което прозвуча като огранска ругатня.
Глава 23
Акос
Акос се опита да разгледа огранския кораб, но му беше трудно в мрака. Когато пристигнаха на Огра, той смяташе, че небето винаги си е едно и също, но то се менеше — понякога беше кадифеночерно, друг път — като изтъркана черна мантия, случваше се и да е почти синьо. А сега беше най-черно и от кораба се виждаха само светлините, които очертаваха контурите му.
Иса прекрачи напред.
— Пари, здравей!
Гласът ѝ не прозвуча точно студено, макар че и бездруго никога не звучеше топло. Но нещо в нея се беше изменило. Тя познаваше този човек.
— Иса — поздрави я огранецът. — Учудвам се да те видя тук.
— Изпратиха ме като посланик на нашия народ при шотетците. И ти се учудваш, че ме виждаш сред тях?
Акос веднага се усъмни в тези двамата. Разговаряха прекалено фамилиарно един с друг. Може би бяха бивши любовници?
— Исках да кажа, тук с… с двамата тувхийски оракули — отвърна мъжът на име Пари. — Беше глупаво от моя страна.
Акос усети, че Сайра стана неспокойна под ръката му. И действително тя попита:
— Кажете по каква работа сте тук. Идвате насред семейното ни събиране.
— Госпожице Ноавек! Вас също ви очакват — рече Пари с широка усмивка. — Дошъл съм по молба на огранския оракул. Тя ви кани на среща, всички вас, а моята задача е да ви отведа при нея начаса. Тя живее от другата страна на Огра, на границата с пустошта, затова ще летим дотам, за да стигнем навреме.
Естествено, помисли си Акос с немалка доза презрение. Майка му и Айджа бяха дошли в селцето, където почти не стъпваха, точно с тази цел. Мразеше това усещане как всички нишки на съдбата се събират и сплитат на възел. Същото чувство го беше спохождало, когато баща му загина и той уби Вас…
Вас с лъсналото си от пот лице и една синина в ъгълчето на окото кой знае откъде…
— Ами ако откажем да тръгнем? — попита Сайра.
— Това ще бъде неразумно. Според огранските закони трябва да се подчините на оракула. А като шотетски изгнаници вие сте задължени да спазвате най-висшите ни закони, освен ако не желаете да изложите на риск статута си на бежанци.
Сайра погледна Акос.
— Оракули — сви той рамене, защото нямаше какво повече да каже.
Вътрешността на огранския кораб беше направо смайваща.
Апаратът беше жив по начин, който Акос нито беше виждал досега, нито би повярвал, че е възможен. Конструкцията беше метална, но навсякъде имаше растения — едни зад стъкло, други на открито. Акос разпозна две-три познати от Зенкините уроци, макар че ги беше виждал я изсушени, я скицирани, я накълцани. Едно от растенията зад стъклата приличаше на съвършена сфера, докато дебелите му нащърбени венчелистчета не се обелиха и не разкриха същите зъби, които се беше научил да стрива на прах. То щракна с тях, когато Акос мина край него.