Като привлечена от магнит, Киси се приближи до една цъфнала лозница, която се увиваше около подпорните греди на кораба. Тъмнозелен ластар се протегна към пръста ѝ и се уви нежно около него. Акос се втурна към нея и го перна леко, за да се отдръпне.
— Както изглежда, в началото са дружелюбни, а после освирепяват — предупреди я той. — Но ако не им обръщаш внимание, обикновено не те закачат.
— Тук всички растения ли се опитват да те убият? — попита Киси.
— Почти всички. Има и такива, които се опитват да се сприятелят с теб, за да ги пазиш от враговете им.
— Забележете, че на Огра няма животински видове — мимоходом обясни Пари. — Дължи се на високото развитие на растенията. Имаме огромно разнообразие от насекоми, които разплождат растенията, но ние сме единствените топлокръвни животни, които стъпват по тази планета.
Пари се настани на капитанското кресло. Акос не видя нито втори пилот, нито помощник — само Пари и редиците копчета, ръчки и лостове. Но Иса все пак седна до него. Предната част на кораба беше достатъчно просторна, за да ги побере на седалките с предпазни ремъци. От това, което Акос беше узнал за склонността на планетата да воюва срещу всичко и навсякъде, според него им трябваше нещо повече от едни защитни ремъци, но кой ли го питаше.
— Оракулът загатна ли защо ни вика? — попита Сайра, докато си слагаше коланите.
Щом свърши, тя се протегна — както изглежда, без да се замисля, — за да помогне на Киси. Акос седна от другата ѝ страна в края на редицата от седалки.
— Не ми влиза в работата да питам — отвърна Пари.
— Оракулът не е много… — Иса замълча, търсейки думата на отирийски. Попита на шотетски: — Как казвате „пряма“?
Акос повтори на Киси думата на отирийски.
— Оракулът не е длъжен да отговаря на такива въпроси — намеси се Сифа. — Нашата работа е да пазим галактиката и нищо повече. Нас не ни занимават маловажните въпроси, които се струват съществени на другите хора.
— О, значи маловажни въпроси като „Ти, сине, си ми най-малкият и утре ще те отвлекат“? — изрече гневно Сайра. — Или „Сайра, Исае Бенесит се кани да убие брат ти. Защо не вземете да се помирите с него?“
Акос искаше да каже на Сайра да не използва скръбта му като оръжие срещу собствената му майка; искаше да каже на майка си, че Сайра е права. Но безнадеждността на усилието така му натежа, че се отказа, преди да е започнал.
— Ти настояваш да чуеш от огранския оракул неща, които ще узнаеш до края на деня — отвърна ѝ ядно Сифа. — Яд те е, че не ти казват това, което искаш да знаеш, точно когато ти искаш да го знаеш. Сигурно животът много те вбесява, след като не отговаря на всяка твоя нужда начаса!
Сайра се изсмя:
— Всъщност наистина ме вбесява!
От нападението над странстващия кораб насам се държи така, помисли си Акос. Готова за битка все едно под каква форма, все едно с кого. Сайра по природа си беше кибритлийка и това му харесваше. Но сега беше различно. Тя не спираше да се хвърля към стена с надеждата, че не след дълго стената все ще я надвие.
— Тишина на палубата! — предупреди Пари. — От вашите спорове не мога да си събера акъла.
Иса се включи в „танца“ по подготовката на кораба и като следеше движенията им, Акос си помисли, че са го правили стотици пъти. Ръцете им — светлите с луничките и черните без петънце по тях — се кръстосваха и протягаха, без да си пречат. Хореографията на интимността.
Корабът се наклони и потрепери, после се издигна от земята. Двигателите зареваха, а лозниците и растенията запърхаха и се развяха, все едно духаше вятър. Акос видя как цъфналата лиана се уви по-здраво около подпорната греда; растението зад стъклото се сви на топка и грейна предупредително в оранжево.
— Ще летим над ураганите, за да няма повреди — уведоми ги Пари след излитането. — Полетът ще бъде тежък.
Акос се поддаде на любопитството. Откакто пристигнаха на Огра, не минаваше и ден да не се скрият от ураганите, щом чуеха сигнала за тревога. Но досега още не беше чул хубаво и точно описание какво представляват.
Корабът не летеше плавно като шотетските. Друсаше, тресеше се и доколкото Акос можеше да каже, беше бавен. Но се изкачиха на прилична височина, откъдето се виждаха малките светещи кръпки на селищата, а след тях и едрото ярко петно на огранската столица Погко, където сградите се извисяваха достатъчно високо, за да начупват хоризонта.
Докато набираше височина, корабът им обърна гръб на огранската цивилизация и пое към черния пущинак, където се разстилаха южните гори. И там, както навсякъде другаде, беше пълно със светлинки, само че те бяха скрити под гъста зеленина и отдалече не се виждаше нищо друго, освен една бездна.