— Загрижена съм за нея. Аз я обичам. Но тя ме тревожи. В един справедлив свят Исае щеше да има период, в който да изживее скръбта си, а сега дори няма време да се опомни през какво минава, не и след избухването на войната.
Вара сбира набръчканите си устни.
— Може би имаш право. В такъв случай трябва да те предупредя да внимаваш с Аст, монтьорчето, което съм виждала в някои от вариантите на бъдещето ти.
— Той усеща дарбите, нали? Винаги знае кога използвам моята, даже когато много внимавам.
— Така изглежда — съгласява се Вара. — Но подозрението му към теб расте. Расте и гневът му, струва ми се, че Исае не те подозира.
Кимам.
— Благодаря ти за предупреждението.
— Пази се, момичето ми.
Вара хваща ръката ми и я стиска силно. Прекалено силно. Като на повечето огранци, зениците ѝ са разширени от липсата на светлина, но аз виждам тънкия зелен пръстен на ирисите ѝ около тях.
— И не се доверявай на отирийците. — Тя ме стиска още по-силно. — Не я оставяй да се съгласи. Направи каквото трябва.
Не разбирам какво намеква, но знам, че чака да кимна, и аз кимам.
Глава 26
Акос
Беше станало късно, когато оракулът най-сетне повика него, или по-скоро тях, защото Вара пожела да види него и Сайра едновременно.
По-рано сънят ги беше налегнал с оплетени тела, а растенията в градината хвърляха мека светлина през завесата, която Сайра беше дръпнала. Усещаше на гърдите си хладната сребърна кожа от едната страна на главата ѝ, там, където тя настоя да полегне, за да слуша биенето на сърцето му.
Той не разбираше какво го прихвана в градината, когато я прегърна, знаеше, че това е себично, че не може да задоволи желанията ѝ по нейно настояване. Трябваше да я послуша, даже да скъса напълно с нея, защото от ориста му нямаше отърване, а нямаше и как да убеди нито себе си, нито нея, че нещата щяха да са същите, ако не го чакаше смърт в служба на семейството ѝ.
Но копнежът по нея беше пронизал мъглата, забулила сетивата му през последните седмици, и той с облекчение се зарадва, че най-сетне чувства нещо, и сърце не му даде да потисне това. Копнежът му не секна, докато се мъчеха да се приближат все повече и повече един към друг. Сякаш тялото ѝ не му стигаше и никога нямаше да му стигне.
Не можеше да я хване за ръката, защото това щеше да привлече бръмбарите, а той не гореше от желание да го накацат по лицето, но вървеше близо до нея, така че усещаше топлината на тялото ѝ. Сенките ѝ се стрелкаха по врата, скриваха се под якичката ѝ и на него му се щеше да може да направи нещо повече от това да ѝ даде едно слабо болкоуспокояващо на тръгване.
Пари ги отведе до върха на хълма, но не в голямата, ярко осветена зала, а на приземния етаж, където таванът се спускаше твърде ниско към главата му, за да ходи изправен, и дъските скърцаха на всяка стъпка. Трябваше да се приведе, за да прекрачи прага, а сетне се озова в кухничка. Жена на възрастта на майка му месеше тесто. По ръцете ѝ имаше лунички, сивата ѝ къдрава коса беше подстригана на паница.
Усмихна им се, когато влязоха, с топлина, каквато той се беше научил да не очаква от оракулите, които вечно бяха дистанцирани и груби с него, даже и залязващият оракул на Тувхе преди смъртта си.
— Сайра, Акос, добре дошли. Заповядайте, седнете.
Посочи им пейката от другата страна на масата. Акос седна, но Сайра остана права, със скръстени ръце. Жената попита Акос:
— Ще се чувстваш ли по-добре, ако ръцете ти са заети? Знам, че те влече да приготвяш еликсири. Тук има корени за кълцане, колкото ти душа иска.
— Не, благодаря — отвърна той и лицето му пламна.
— Име имаш ли си? — попита Сайра без заобикалки, както винаги. — Или да ти викаме Оракул?
— Ах, простете грубостта ми. Казвам се Вара. Понякога забравям, че аз познавам хората, а те мен — не. Какво да направя за теб, за да смиля озлоблението ти, миличка? — Тя кимна на Сайра. — Или ти е добре да стоиш права?
Лека браздичка се появи на бузата на момичето, както ставаше винаги, когато потискаше усмивката си.
— Добре, ще седна — отстъпи тя. — Но не му отдавай прекалено голямо значение.
— Не бих посмяла.
Сайра седна на края на пейката до Акос. Даже седнали, двамата бяха по-високи от Вара, която беше нисичка и закръглена в кръста. Имаше нещо познато у нея.
— Вие с Иса да не би да сте роднини? — попита той.
— Набито око имаш, миличък. Тя ми е дъщеря. Беше доста късно… увлечение. Метнала се е в тялото на баща си. Висока, с дълги крайници. Останалото е взела от мен.