Представих си живо как Сифа подава повитото ми в пелени телце в ръцете на Илира Ноавек, а зад тях се люшка перестата трева. Откъснах се от фантазията и внезапно кипнах от яд.
— Значи ми казваш… — приведох се над масата и насочих пръста си в нея. — Казваш ми, че майка ми се е отказала от мен и ме е дала на шайка зверове да ме отгледат — и аз какво? Трябва да съм ѝ благодарна, защото това било за мое добро?
— Ти сама ще решиш какво да изпитваш — рече Вара и ме погледна с топлите си черни очи. — Аз мога само да ти разкажа какво се е случило.
В душата ми като в гърне кипяха неукротим гняв и истерия. Идеше ми да я разтърся, да премахна топлия поглед в очите ѝ или да се изсмея в лицето ѝ. Но най-много от всичко ми идеше да скоча, да избягам от болката, която препускаше по всеки изит от кожата ми и ме покриваше с черни петна.
Когато най-накрая се осмелих да погледна Акос, видях, че той стои напълно неподвижен и с каменно лице. Това ме изплаши до смърт.
— Едва ли има нужда да ви подсказвам, че във всяко зло има и по нещо добро — обади се Вара. — Ориста на всеки от вас.
— Какво за нея? — недоумявах аз.
— Неслучайно ориста не посочва име. Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата. Третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на рода Ноавек. Момиче, ти си третото дете от семейство Кересет. И подозирам, че ориста ти вече се е сбъднала.
Допрях мелодраматично два пръста отстрани на шията си, за да проверя пулса си.
— Гледай колко съм била глупава да си мисля, че не съм умряла в служба…
Млъкнах.
Но това не беше истина, нали така?
Брат ми се беше опитал да ме принуди да изтезавам Акос в подземния затвор, където ни държеше в плен и насила ни беше накарал да коленичим. Бях прибрала дарбата навътре в тялото си и вярвах, че силата ще поддържа живота ми. Но тя ми изневери за миг, колкото да се счита за смърт. Сърцето ми спря, а после пак заби. Бях се върнала.
Бях умряла за семейство Ноавек, бях умряла за Акос.
Гледах го учудено. Ориста, от която бе живял в ужас, ориста, на която беше позволил да определи характера му, откакто за първи път я беше чул да излиза от братовите ми устни… беше моята орис.
И се беше изпълнила.
Глава 28
Акос
Бяха му отнели всичко, което беше…
Орисан предател, Кересет, тувхиец…
Бяха го оголили.
Все мълчеше, откакто оракулът ги беше поканила да изпият по чаша чай с нея и Сайра ѝ беше отказала. Истината беше, че не му бяха останали думи. Дори не знаеше на кой език да заговори. Категориите, с които си служеше да ги определя — тувхийския, език на дома и народа му; отирийския, език на другосветците; шотетския, език на враговете му — вече изобщо не важаха.
Сайра като че ли разбираше какво се случва с него. А може би не разбираше — и как ли би могла? Беше грейнала като подпалена борина, когато Вара им съобщи истината. Тя притежаваше емоционална жилавост, можеше да потуши яростта си така бързо, както избухваше у нея. Но дори да не го разбираше, поне не му вадеше душата.
Само беше го докоснала колебливо по рамото, когато му каза: „Знам. И аз не исках да ме свързва една кръв с тях.“
И с това се изчерпваше всичко, нали. Тя делеше едно минало с рода на Ноавек, а той делеше една кръв. И не можеше да определи кое беше повече за окайване.
Не му се спеше. Бродеше по пътеките около храма, без да си прави труда да отбягва хищните храсти и дървета, които растяха навсякъде, нито бръмбарите, дето можеха да го отровят с едно ухапване. Повечето от растенията му бяха непознати, но не всичките, и нарочно търсеше тъкмо тях, само и само да има за какво друго да мисли поне за малко.
Бръмбарите прелитаха, без да го закачат, но един дребничък кацна на ръката му, грейналите му крилца потръпнаха, антенките му се размърдаха. Акос седна на камък в една от градините да го разгледа.
По някаква причина той му напомни Бронирания, когото беше убил заради кожата му. Беше излязъл в полето извън Воа, където скитаха Бронираните и през повечето време страняха от него. Мина известно време, докато схване, че не се канеха да го нападнат. Не той разпалваше яростта им, а потокът; той им носеше облекчение, точно както носеше на Сайра.