Може би с този бръмбар беше същото и той отбягваше всички проводници на потока, защото не можеше да понесе суровата им енергия. Шарките на гръбчето му бяха като разсипано мастило, без определена форма. Когато грейваше, светеше в успокояващ синьо-зелен цвят.
След известно време боцкането на вкопчилите се в кожата му крачета спря да го притеснява, точно както и опасността от солидните му щипки. Беше малко чудовище — като него самия. Но не беше виновно, че така се е родило.
Като сгънато на много катове листче хартия, откровението на оракула продължаваше да се разгъва. Най-напред му разкри онова, което вече не беше. А сетне му показа това, което беше — шотетец. Ноавек.
Мъжът, който му беше взел всичко — баща, семейство, сигурност и дом, — е бил негов брат.
А мъжът, който беше създал Ризек — Лазмет. Баща му. Който беше още жив и още плашеше Сайра — непоколебимата, решителна Сайра — дотолкова, че тя се разтрепери само като видя лицето му.
— Какво да правя сега? — попита той бръмбара на ръката си.
— Това нещо положително няма да ти отговори — чу се гласът на Пари откъм гърба му. — Обаче не твърдя, че разбирам чуждите дарби.
Акос тутакси се извърна. За щастие, бръмбарът на ръката му не помръдна.
— Не се приближавай повече. Бръмбарите са убийци и прочее.
— Изглежда, те харесват — отвърна Пари. — Много си странен, какъвто и да си.
Акос кимна. По този въпрос спор нямаше.
Пари стоеше на безопасно разстояние пред него, с ръце в джобовете.
— Казала ти е нещо тежко.
Акос не знаеше дали точната дума беше тежко. Бръмбарът изпълзя от палеца по ръкава му, чуваше се тракането на щипците му. Дано не правеше това, преди да нападне. Но Акос не вярваше, че бръмбарът ще го нападне.
— Мнозина в слънчевата система смятат, че оракулите предпочитат по-личните хора — рече Пари. — И раздават орис, а следователно и важност само на определени родове. За хората, които не разбират как действа ориста и че на оракулите не им е позволено нищо да избират, това им се струва като напразен показ на предпочитанията им. Но орисаните знаят най-добре какво им е.
Очите на Пари отразяваха оранжевото сияние на градинско цвете.
— Ориста е клетка — рече той. — Освободиш ли се от клетката, можеш да избираш, да правиш каквото поискаш, да отидеш където поискаш. Можеш, в известен смисъл, най-сетне да откриеш кой си.
Мислите на Акос бяха заети прекалено задълбочено с рода му, за да се занимава с ориста, но беше сигурен, че Сайра мисли точно за това. Сигурно трябваше да се радва, че вече не е орисан да умре, но той така се беше вкопчил в ориста си, че сега му беше трудно да свикне. Беше като човек, който толкова дълго време е ходил с воденичен камък на шията, че е забравил какво е да живее без него, и сега се чувстваше олекнал, сякаш всеки миг щеше да се понесе във въздуха.
Ами истинската му орис? Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата.
Е, той вече беше минал през ивицата переста трева, която отделяше Тувхе от Шотет. И то повече от веднъж. Ориста му се беше изпълнила и Пари имаше право. Можеше всичко да избере. Да направи всичко.
Да замине.
Където поиска, където изпитваше нужда да иде.
В главата му тъкмо се оформяше решение, когато чу пронизителния дращещ писък. Последва го вой, а сетне и нисък вик. Три гласа се вдигнаха като потвърждение на болката. Тримата оракули.
Вече знаеше какво значат воплите — имало е ново нападение.
Бръмбарът отлетя от ръката му, когато хукна нагоре по хълма към стаята, където спеше брат му. Дръпна завесите и видя Айджа, който стенеше седнал в леглото и дърпаше къдравите си коси. Много време беше минало, откакто го беше виждал в такъв вид. Ризата му се беше извила около тялото и на половината от лицето му се беше отпечатал ръбът на възглавницата.
На прага на стаята Акос се поколеба. Защо беше дотичал тук, вместо да отиде при майка си? Беше изгубил парченцата от Айджа, които с такава решителност се бе канил да спаси, а сега знаеше, че каквото се е запазило от Айджа, даже не е свързано с него в кръвно родство. Тогава какво все го теглеше назад?
Айджа повдигна глава, впи очите си в неговите.
— Баща ни. Напада ги.
— Айджа, бъркаш се. Баща ни е…
— Лазмет. — Айджа се клатеше напред-назад, продължаваше да се държи за главата. — Шиса. Той нападна Шиса.
— Колко са умрелите? — Акос пипна Айджа по рамото и брат му — брат му ли? — се отдръпна.