— Не, недей, трябва да видя…
— Колко са? — настоя Акос, макар че дълбоко в душата си разбираше, че е все едно дали са неколцина, дузина, или…
— Стотици. Вали стъкло.
И Айджа избухна в сълзи, а Акос приседна на ръба на леглото.
Да, беше все едно, че бяха стотици. Пътят му си оставаше същият.
Глава 29
Айджа
— Трябва да намериш начин да стъпиш здраво на земята — каза ни Сифа. — Иначе виденията ще те обсебят. Ще затънеш във всички възможни светове и няма да можеш да изживееш своя живот.
Попитахме:
— Нима е толкова лошо да живееш хиляди животи вместо само твоя?
Тя присви очи насреща — тази жена, която едновременно ни беше майка, оракул и чужда непозната. Ние бяхме дали заповедта да убият мъжа ѝ, ние самите изстрадахме загубата на онзи мъж. Какво странно нещо — хем да причиниш толкова голяма мъка, хем в същото време да тъжиш за нея. Докато душите ни се омесваха все по-плътно една с друга, все по-дълбоко усещахме противоречията, присъщи на съществото ни. Но нямаше какво да се направи. Противоречията бяха налице и трябваше да ги прегърнем.
— Дошъл си на света по някаква причина — отговори Сифа. — Но не за да се превърнеш в съсъд на чужди преживелици, а да имаш свои.
Свихме рамене и тогава се заредиха картините.
Намираме се в тялото на нисък и набит мъж, който стои пред пълна с книги количка. Във въздуха се носи миризма на прах и страници, рафтовете се издигат високо над главата му. Той поставя тежък том върху подноса, който се подава от лавицата, и въвежда код в апарата в ръцете си. Подносът се издига към горния рафт, вляво от главата му, където е мястото на книгата.
Той въздъхва и отива до края на пътечката, за да надникне през прозореца. Разпознаваме града, това е Шиса в Тувхе, претъпкана с реещи се високо над земята сгради, откъдето ливадите с тихоцвет приличат на пъстри кръпки сред снега. Те сякаш висят от облаците. Отсреща има стъклена постройка с формата на диамант, която нощем свети отвътре в зелено. От лявата ѝ страна заоблен мамут грее в мека бяла светлина като земята под него.
Красиво място. Познаваме го.
Сега не сме мъж. Сега сме ниска жена, която трепери под твърда шотетска броня без ръкави.
— Защо му е на някого да живее в тази проклета страна? — пита тя мъжа до нея, чиито зъби шумно тракат.
— Заради тихоцвета — свива той рамене.
Жената разкършва ръце в опит да сгрее премръзналите си пръсти.
— Шшшът! — спира я мъжът.
Напред една жена от шотетските войници допира ухо във врата. Притваря очи за малко, после се отдръпва и дава знак на другите да дойдат. Те блъскат по вратата с метален цилиндър и след няколко удара я разбиват. Катинарът се счупва и изтраква на циментовия под. Зад вратата има нещо като апаратна, която прилича на навигационната палуба на транспортен кораб.
Въздухът се раздира от вик. Хукваме презглава напред.
Стоим до прозорец, с едната ръка се подпираме на студеното стъкло, с другата дърпаме перде. Над нас е Шиса — неизменните гигантски гроздове, които се спускат като драперия. Още от детските ни години градът е шарената ни утеха нощем. Без сградите небето изглежда пусто и голо, затова не обичаме да пътуваме.
Откакто ги съзерцаваме, сградите не помръдват даже и в най-силния вятър. Това се дължи на питарската технология, която ги държи изправени и се контролира от малки кули на земята, близо до нивите с ледоцвет. Не разбираме как става това. Ние сме полски работник. В края на работния ден ботушите с шипове за лед още са на краката ни, ожулените рамене още ни болят от машините, които влачихме.
Както гледаме, яркочервеният куб на болницата точно над нас се разклаща.
Потреперва.
И пада.
Пада и от дробовете ни се изтръгва вик. Движи се бавно, като нещо изтървано в кофа с вода, макар че сигурно само така ни се струва. Докато се спуска, снежинките се стелят в смътна бяла ивица. Сетне кубът се удря в земята.
Ние сме детенце на легло в болницата. Телцето ни е дребничко и слабо. Косата ни е залепнала за врата ни — тук е горещо. Оградката е вдигната отстрани на леглото, все едно сме някакво бебе и ще се изтърколим на пода в съня си.
Леглото подскача под нас, ние се сепваме и се хващаме за пръчките на оградата. Само че не леглото пропада, а подът. Подът пропада. Градът се плъзва покрай прозорците, ние се вкопчваме в пръчките, скърцаме със зъби…
След това запищяваме…
Шотетката, ние, тичаме и дърпаме ремъците на бронята. Стегнали сме ги много и те се забиват в ребрата ни, пречат ни да бързаме.