Звукът от падащата сграда не прилича на нищо, което сме чували досега. Хрущенето, трясъкът… виковете, воят, пъшканията… въздушната струя… ще ни пробият тъпанчетата. Запушваме ушите си с ръце и продължаваме да тичаме към транспортния кораб, към спасението.
Виждаме черна фигура, която се хвърля от покрива на болницата.
Затънали сме до колене в снега. Мъжът от по-рано крещи нещо до нас, което не чуваме. Бузите ни горят. С учудване разбираме, че лицето на шотетката е мокро от сълзи.
Това е възмездието, което заповяда Лазмет Ноавек. Но то прилича повече на ужас.
— Хайде! — крещи другият войник. — Трябва да тръгваме!
Но как да потеглим, когато толкова много хора се нуждаят от помощ?
Как да заминем, когато толкова много загиват?
Как да заминем?
Глава 30
Сайра
Акос излезе да се поразходи в градината и аз останах сама. Бузите ми се мокреха от влажния огрански въздух и ми се прииска да си измия лицето. Затътрих парещото си изстрадало тяло до банята, завъртях кранчето и облегнах челото си в плочките на стената. Сякаш водени от непреодолимо желание да избягат, сенките се събираха в пръстите ми и те винаги ме боляха най-силно.
Наплисках лицето си с вода и се избърсах в предницата на тениската. Сайра Кересет, мислено опитах звученето на името. Стори ми се фалшиво, все едно си обличах чужди дрехи. Но и това място с разхвърляните завивки, където бяхме лежали оплетени с Акос, също ми се струваше чуждо. Докато лежах в леглото с ухо върху гърдите му, аз бях друга жена.
Изведнъж взе да не ме свърта на едно място. Тръгнах към кораба на Пари от другата страна на хълма, по-далече от градините, за да не срещна Акос. Натиснах копчето и вратата на кораба се отвори, вътре запалените лампи ме отведоха до една седалка, близо до оградените огрански растения.
Седях оборила глава в ръцете си пред растението, което приличаше на гигантска паст, когато вратата пак се отвори. Повдигнах глава — бях сигурна, че е Акос, че най-накрая ще можем да поговорим за чутото. Но не беше той.
Беше Сифа.
Не затвори вратата и аз продължих да чувам жуженето на буболечките и шепота на вятъра, а тя стоеше и ме гледаше. Отвърнах на погледа ѝ. Сепнах се от болката, която ме обзе, докато я наблюдавах и си мислех на кого ме беше дала. Не смеех да мръдна, за да не се издам. Не треперех, не се вълнувах, не охках. Не правех нищо, което молеше за утеха. Не исках тя да вижда, че може да ме нарани.
— Говорила си с Вара — рече най-накрая.
Изправих се в креслото и преметнах плитката си през рамо.
— Да, между другото, благодаря ти за това. — Трепнах леко, когато една сянка пробяга по лицето ми. — Какво по-хубаво да научиш от непозната, че майка ти те е изоставила.
— Трябва да знаеш… — поде тя и аз скочих на крака, заковах ботушите си върху решетъчния под, между стъпалата ми — ивица пътеводна светлина.
— Да, моля те, кажи ми какво трябва да знам — викнах троснато. — Как те е боляло, когато си захвърлила собствената си дъщеря в семейство на зверове? Или как цял живот си лъгала сина си? А може би как си го направила за доброто на Тувхе, Шотет или проклетия поток? Защото аз искам да знам колко тежко ти е било!
Усетих се грамадна като стена от мускули. Тя не беше хилава, притежаваше известна жилавост, но не беше яка като мен в хълбоците и раменете. С един удар можех да я поваля на земята и част от мен копнееше да опита. Може би онази част, която беше Ноавек и която нямаше да я има, ако ме беше отгледала при себе си, вместо да ме разменя.
Сифа стоеше до вратата, лампичките на малката писта зад нея очертаваха силуета ѝ. Вързана на една страна, косата ѝ висеше на чорлави парцали, все едно от дни не беше виждала гребен. Оракулът изглеждаше на ръба на силите си. Пет пари не давах за това.
— Какво, какво си видяла в бъдещето, че да се решиш да ни размениш? Каква е тая лоша орис, че си предпочела да ме дадеш у Ноавек, вместо да ме оставиш да я изстрадам?
Тя затвори очи, лицето ѝ се изопна и аз усетих по гърба да ме полазват ледени тръпки.
— Няма да ти кажа. — Сифа отвори очите си. — По-добре да ме мразиш, отколкото да знаеш какво видях, че се случва с теб, с Акос. Избрах за вас най-добрия път, с най-много възможности.
— Ти нямаш право да избираш пътя ми вместо мен — изрекох с тих глас.
— Пак бих го сторила.
Пак ми мина през ума да я ударя.
— Стой далеч от мен!
— Сайра…