— Не, ти си решавала какво ще става между нас, когато аз съм била пеленаче, но вече си изгубила тази власт.
Не помръдвах. После тръгнах към вратата, но тъкмо когато я подминавах, позата ѝ се измени. Тя се отпусна непривично до вратата, главата ѝ клюмна, косата се разсипа край лицето ѝ.
Тогава гласът ѝ се извиси в изтерзан вик.
Ново видение значи. Нещо страшно.
Отначало стоях и я слушах, гласът ѝ стържеше в мозъка ми. После тя се свлече по стената и аз коленичих пред нея — не желаех да я утеша, но не ми се щеше да си тръгна, без да науча какво е видяла.
Мина време, докато тя притихна. Викът ѝ секна задавено. Отдавна бях научила, че ако я питам направо, няма да постигна нищо, затова мълчах. Чаках свита в мрака, а сенките изгаряха корема ми. Зад мен цветето паст щракна трошливата си челюст.
Сифа толкова дълго мълча, че краката ми се схванаха.
— Нападнали са Шиса — изрече тя запъхтяно. — С любезната заслуга на Лазмет Ноавек.
Макар че миг след това се засрамих от нея, първата ми мисъл беше: Е, и?
Тувхийците първи ни удариха. Страшно беше човек да мисли за армия под бащиното ми командване, но това беше война, а на война падаха жертви и от двете страни.
Но не бях забравила мъката си, когато странстващият кораб се взриви над Воа. Където и да се намираше Акос, и той щеше да мине през същия ад. Въпреки яда ми срещу враговете ни, не можех да пожелая това на любим човек.
Оставих Сифа — жената, която ми беше дала живот, а после се беше отказала от мен. Не можех да я утеша и нямах желание да го правя. Хукнах с все сили към градините по белокаменната пътека, за да го намеря. Но тя пустееше, бръмбарите жужаха необезпокоявано. Затова се завтекох към стаята, където спахме. Леглото беше празно.
Тръгнах от стая в стая да търся леглото на Киси. Беше празно. Но в стаята на Сифа заварих Иса. Червената ѝ коса беше залепнала за бузите ѝ, сякаш тъкмо излизаше от банята.
— Съжалявам — посрещна ме тя.
— За какво? За нападението ли? — За странно нещо е намерила да ми се извинява.
— Нападение ли? — попита тя, явно още не знаеше. — Какво нападение?
Поклатих глава и попитах нетърпеливо:
— За какво съжаляваш, Иса? Бързам да намеря Акос.
— Тъкмо за това. Той замина.
Имах чувството, че ще избухна в пламъци като отровните лиани в огранските гори, които пламваха, ако ги бутнеш лекомислено.
— Пари потегли преди малко с Киси и Акос. Смятат призори да отлетят от Огра на същия кораб за Воа, на който ще пътува и Джорек Кузар.
— Не са оставили съобщение — изрекох аз.
Не попитах.
— Де да знаех повече. Пари нищо не ми каза. Знам, че сигурно си объркана…
Само че не бях объркана. Ако бях нормална, ако бях отраснала с друго име, щях да се смутя.
Акос се беше освободил от ориста си, от дълга си към мен. И беше заминал, тръгнал си беше за вкъщи. Защо му е да оставя две-три прощални думи или обяснение на Бича на Ризек? Това щеше да е прекалено мило. Прекалено много, за да го очаква човек като мен.
Седнах тежко върху куфара в долния край на леглото на Сифа. Сенките се движеха нагъсто по кожата ми.
Акос беше заминал.
И пак бях сама.
3.
Орузо. Съществително име. От шотетски: „огледално отражение“
Глава 31
Сайра
В ъгълчето на устата ми се стече пот. Облизах солените капки и се засилих. Беше рисковано, но се надявах да го изненадам със сила, за каквато не бе подготвен.
Противникът ми беше висок и жилест мъж. Етрек, онзи, който още с пристигането ми ме беше нарекъл в убежището Бича на Ризек и изричаше прозвището при всяка наша среща. Но сега той беше само конфигурация от крайници, материя с определена плътност. Нахвърлих му се с цялото си тяло, забих косо лакти в слабините му.
Школата на съзнанието, елметахак, нямаше да одобри риска. Рискувай само когато не ти остава друг избор, казва учението. В този случай не го следвах. Сметките ми излязоха криви.
Ръката на Етрек се стовари като чук върху рамото и гърдите ми и ме просна възнак. Навсякъде край мен тълпата зарева от удоволствие.
— Умри, орузо! — присмя се някой от множеството.
Във виковете им чух спомен. Бях коленичила на платформа с опрян на гърлото нож. Над мен стоеше брат ми, в очите му се смесваха страх и ярост. Народът крещеше „предателка“, народът монотонно напяваше, че иска кръвта ми. Сребърната кожа на главата ми настръхна.
И даже тук, на Огра, те продължаваха да реват за кръвта ми. За тях аз си оставах Ноавек и по-добре да бях мъртва, отколкото жива.