Погледнах отдолу към стената, към Етрек, който се канеше да се наведе и да нанесе последния удар. Познавах го аз него. Казваше ми „съюзник“, биеше се с мен за спорта, но дълбоко в душата си искаше хубаво да ме насини.
И тъй, нежно като любовница, аз плъзнах ръка и го притеглих към себе си. Разбий ми носа, казваше ласката ми. Хайде, давай. Той се дръпна като ужилен, което си беше самата истина, и падна назад. Изпълзях отгоре му, затиснах го, замахнах с лакът, но спрях, преди да го фрасна, и повдигнах вежди.
— Да, да, победи ме — призна Етрек и тълпата задюдюка.
Беше им дошло до гуша да гледат победите ми. Беше им дошло до гуша да гледат победите на всички Ноавек.
А че в жилите ми не течеше Лазметовата кръв, че дори не бях шотетка — това не ги засягаше.
А мен засягаше ли ме?
По-късно, когато лидерите на шотетските изгнаници ме помолиха да представлявам народа ми пред огранския съвет, без да знаят, естествено, че не съм истинският наследник на трона след брат ми, си спомних как се чувствах, докато лежах по гръб на земята, докато хората искаха загубата и кръвта ми.
Те ме мразеха. Не ме приемаха. Не искаха да ги представлявам.
— По-големият традиционалист от двамата огрански лидери цени много високо закона, а ти си законната наследница на трона — ми каза с нотка на отчаяние лидерът на изгнаниците Аза.
Тека додаде:
— Нуждаем се от помощта ти, Сайра.
Огледах я — косата ѝ изглеждаше проскубана от влажния огрански въздух, тъмният кръг под здравото ѝ око издаваше умората ѝ. И изведнъж Шотет не беше вече безименната тълпа, която неведнъж ме беше обграждала. Шотет беше тя. И Джорек. И даже Има. Хора, които властимащите бяха тъпкали, точно като мен. Хора, които се нуждаеха от тази дреболия, за да дадат отпор.
И аз им я дължах. Аз бях призовала хората да се евакуират. Аз се бях изтървала, че изгнаниците са на Огра. Аз носех наследството на Ноавек, даже и да не бях от тяхната кръв. Дължах на хората поне това заради стореното от мен.
— Добре — приех смирено.
— Изглеждам смешно — казах на отражението си.
Или по-скоро го казах на Тека, която стоеше зад мен със скръстени ръце и смучеше бузата си, от което ѝ се беше появила трапчинка.
Бях облечена в куртка, която се спускаше до пода, беше с остри рамене и копчетата ме стягаха на гърдите. Всеки бод беше извезан със сияещ конец и ми се струваше, че приличам повече на огрански космически кораб, отколкото на човек. Яката, която беше изработена изцяло от светещ плат, огряваше лицето ми отдолу и тъй сенките изглеждаха особено кошмарни, когато плуваха по кожата ми.
А това се случваше непрекъснато. И малкото контрол, който бях запазила при кацането ни на Огра, се беше изпарил, сякаш Акос го беше отнесъл със себе си, когато замина.
— Аза искаше да е сигурна, че ще приличаш на суверен, нищо че не си. И наистина приличаш — рече Тека. — Освен това тук всички изглеждат смешно, така че по нищо не се отличаваш от тях.
Тя посочи себе си. Беше облечена като мен, само че куртката ѝ стигаше до коленете, не до глезените, и беше сива — за да допълва цвета на лицето ѝ, беше казала огранската шивачка. Беше обула подходящ панталон, а светлата ѝ коса беше вързана на пригладен кок. Моята беше сплетена на дебела, неравна плитка, прехвърлена през рамото от другата страна на сребърната кожа.
Отивахме на среща с представителите на Огра в столицата Погко. Бяха ни поканили да обсъдим „молбата“ — по-скоро настояването — на тувхийското правителство огранците да спрат да дават подслон на шотетските изгнаници след нападението над Шиса.
Бях неспокойна. Единствената причина за искането на Тувхе беше, че аз неволно разкрих на Исае къде се намираме. Сенките ми се движеха нагъсто и бързо, а тясната куртка не помагаше. Но не можех да отрека, че тя приятно подчертаваше високия ми ръст.
— Без грим ли ще ходиш? — попитах Тека и обърнах гръб на огледалото. — Защо не сложиш поне малко чернило около окото си?
— Всеки път, когато пробвам, накрая изглеждам нелепо.
— Дай на мен да опитам. Мама ме научи, когато бях малка.
— Само да не ме парнеш с дарбата си — малко кисело ме предупреди Тека.
В едно от дюкянчетата в Гало бях намерила малък черен молив за очи. Опитах да се спазаря с хитрата собственичка, но огранката се престори, че не разбира произношението ми, затова накрая се отказах от играта и го купих на пълната му цена. Свалих капачката, застанах пред Тека и се наведох на нивото на лицето ѝ. Не можех да се подпра на нея, затова подпрях ръцете си една в друга.