— Може да поговорим — предложи Тека. — За заминаването му. Хей така, без дори да се сбогува. Може да поговорим, стига ти… нали разбираш. Ако искаш.
Без да се сбогува. Той беше решил, че не заслужавам да се прости с мен даже от кумова срама.
Стиснах зъби.
— Не, не може.
Ако отворех уста, щях да запищя, а куртката ме стягаше ужасно в гръдния кош. По същата причина отбягвах Сифа и Айджа, които напоследък бяха вечно заедно и почти непрекъснато обсъждаха бъдещето с изгнаниците. Нямаше да мога да го понеса.
Очертах клепача на Тека с леки, отмерени движения, на почивки, тъй като дарбата ми ту прииждаше, ту се отдръпваше като прилив, а с другия край на молива го туширах. Когато я срещнах за първи път, тя беше готова по-скоро да ме намушка, отколкото да ме остави да я доближа, и макар че би го отрекла, ако я попитах, аз знаех, че сърцето ѝ се стопля към мен, така както моето се беше сгряло към нея.
Топлото сърце беше дар, все едно дали е получен лесно, или с неохота. И аз никога вече нямаше да го приема за даденост.
Тя отвори окото си. Опасано от черното, синьото изглеждаше още по-бляскаво. На другото око носеше „празничната си превръзка“, както я наричаше. Тя беше чиста и черна и се прихващаше за лицето ѝ с панделка, а не с ластик.
— Готово — обявих аз. — Почти безболезнено.
Тя се огледа в огледалото.
— Почти — съгласи се, но не изтри молива и аз разбрах, че ѝ харесва.
Стараех се да не мисля за Акос, да не копнея за него, да не си представям разговорите ни за преживените от мен неща. И бездруго едва сдържах гнева си срещу Тувхе — не ми трябваше да наливам още масло в огъня.
По време на полета до Погко си позволих кратък миг на слабост, преди да се смъмря сама.
Докато корабът се плъзгаше между високите сгради, по-високи от онези във Воа, толкова високи, че щяха да остържат основите на разрушените в Шиса, си представих почудата на лицето му, ако ги беше видял.
А аз щях да кажа нещо в този дух: Когато построявали Погко, огранците запазили доста дървета и затова до ден-днешен градът под нас прилича на гора.
Той щеше да се усмихне, както винаги развеселен от знанията, с които бях натъпкала главата си.
Но не достатъчно развеселен, за да ми даде едно проклето обяснение преди…
Стига! — спрях се аз и премигнах с очи да прогоня сълзите. Боляха ме коленете, тазът, лактите и раменете, болеше ме цялото тяло. Не можех да си го позволя.
Чакаше ме работа.
Корабът се скачи със здание близо до пъпа на Погко, където сградите бяха толкова нагъсто, че можех да надникна в кабинетите и всекидневните на непознати хора и да разгледам украсата им. Огранците обичаха разкоша, затова повечето помещения бяха претъпкани с лични вещи и изящно изработени предмети. Всички притежаваха едни и същи декоративни ковчежета от полирано дърво с дребни резбовани шарки.
Вратата се отвори и аз потреперих, защото подухналият вятър беше силен и ако се съдеше по ниската температура, явно бяхме по-нависоко, отколкото предполагах. Един техник от станцията насочи моторизирана пътека към вратата. Тя нямаше нито перила, нито някакво видимо защитно средство срещу падане. Огранският ни капитан, дебел човек с внушително шкембе, мина по нея с грацията на танцьор. Последва го Иса, а току зад гърба ѝ вървях аз и нарочно гледах нагоре към отворената врата, която беше крайната ми цел.
Ако Акос беше тук, щях да го държа за ръка, а моята щеше да се опъне назад като флаг.
Но Акос го нямаше и аз прекосих разстоянието сама.
Двама души управляваха огранците — жена и сема, шотетската дума нито за мъж, нито за жена. Знаех, че на Огра съществуват две големи политически фракции, от които само едната се поддаваше на промени. На всеки десет сезона всяка от тях представяше приемлив кандидат и двамата управляваха — къде с компромиси, къде с пазарлък. На мен тази система ми се струваше невъзможна, но явно работеше, след като досега се беше задържала в продължение на двеста сезона.
Семата се представи като Рокха, имаше късо подстригана коса с цвета на пясъците на Урек, лунички и изящни свити устни. Жената, Луша, както се нарече, докато се ръкуваше с мен, беше по-висока, по-закръглена и с по-тъмен цвят на кожата от моя. Моливът над миглите ѝ блещукаше слабо и осветяваше очите ѝ отгоре. Подхождаше ѝ.
— Ти си Сайра Ноавек — обърна се към мен Рокха, докато стояхме скупчени преди откриването на срещата.
Зад мен Луша разговаряше с Иса и Аза — разбрах по смеха ѝ, който не спираше да пълни главата ми с радост.