Ала сега най-сетне се бях освободила от него.
Щом се успокоих, се заех да разчистя.
Не ме беше страх от трупа на Ризек, нито от кръвта. Издърпах го с пъшкане за краката в коридора и от усилието по врата ми потече вадичка пот. Той тежеше в смъртта си, както бях сигурна, че е тежал приживе, нищо че беше като скелет. Когато Сифа, майката на Акос, се появи да ми помогне, аз мълчаливо я проследих как подпъхна един чаршаф под него, за да го увием. От склада взе игла и конец и ми помогна да зашием импровизираната погребална плащаница.
Както в повечето култури в различните слънчеви системи шотетците изгаряха мъртъвците си, когато ги погребваха на земята. Ала смъртта по време на странстване беше особена чест. Покривахме телата без главата, за да могат близките на починалия да видят и приемат смъртта му. Когато Сифа смъкна чаршафа от лицето на Ризек, разбрах, че поне е проучила обичаите ни.
— Виждам толкова много възможности как ще се развият нещата — изрече накрая тя и с ръка обърса част от потта по челото си. — Не вярвах, че този вариант е възможен, иначе щях да те предупредя.
— Не, нямаше — повдигнах рамо аз. — Ти се месиш само когато това те устройва. Моето удобство и спокойствие не те интересуват.
— Сайра…
— Все ми е тая. Мразех го. Само не се прави, че ти пука за мен.
— Не се правя — отвърна тя.
Естествено, бях очаквала да видя у нея нещо от Акос. И да, той присъстваше в привичните ѝ движения. Подвижни вежди и пъргави ръце. Ала лицето ѝ, светломургавата ѝ кожа, средният ѝ ръст — неговите не бяха такива.
Не знаех какво да мисля за честността ѝ, затова не си направих и труда да задълбавам.
— Помогни ми да го пренесем до шахтата за боклук.
Хванах тялото за тежката страна откъм главата и раменете, тя вдигна краката. Имахме късмет, че шахтата за боклука беше само на два-три метра от нас — още едно неочаквано улеснение. Понесохме го, ала на няколко крачки правехме почивка. Главата на Ризек се люшкаше насам-натам, отворените му очи гледаха невиждащо. До шахтата го оставихме на земята и аз натиснах копчето, за да отворя първите врати на височината на кръста. Добре че беше толкова тесен в раменете, иначе нямаше да можем да го наврем. Със Сифа го напъхахме в късия улей и сгънахме краката му, за да могат вътрешните врати да се затворят. Щом го наместихме, пак натиснах копчето, външните врати се отвориха и коритото, което щеше да изхвърли тялото в Космоса, се плъзна напред по шахтата.
— Знам молитвата. Ако искаш, мога да я кажа — обади се Сифа.
Поклатих глава.
— Недей. Четоха тази молитва на погребението на майка ми.
— Да приемем тогава, че е понесъл ориста си, като е паднал от ръката на някой Бенесит. Повече няма да се страхува от нея.
Толкова му стигаше.
— Ще отида да се измия. — Кръвта по дланите ми почваше да засъхва и ме сърбеше.
— Преди това искам да те предупредя. Ризек не беше единственият, когото канцлерът винеше за смъртта на сестра си. Много е вероятно да е започнала от него, защото пази за по-нататък по-важните хора, на които иска да си отмъсти. А дори и тогава няма да се спре. Видяла съм достатъчно от нрава ѝ и знам, че не прощава лесно.
Премигнах насреща и чак тогава схванах, че говори за Айджа, който още стоеше заключен в другия склад. Но не само за него, а за всички нас, които, както вярваше Исае, бяхме станали съучастници в смъртта на Ори.
— На борда има аварийна капсула — подметна Сифа. — Може да я пъхнем в нея и някой от Съвета ще я прибере.
— Кажи на Акос да я упои. Точно сега нямам сили за битка.
Глава 4
Акос
Акос нагази през вилиците и лъжиците, разпилени по кухненския под. Водата вече завираше, шишенцето с успокоителното чакаше да го изсипе в чая и той трябваше само да сложи малко сушени билки в цедката. Корабът подрусна, Акос стъпи на една вилица и сплеска зъбите ѝ с петата си.
Наруга глупавата си глава, която не спираше да му повтаря, че за Айджа още има надежда. В галактиката е пълно с хора с толкова много дарби. Все някой ще знае как да го оправи. Но истината беше, че Акос се бе уморил да се надява. Той беше впил ноктите си в надеждата, откакто за първи път кацна на Шотет, ала сега беше готов да се откаже и да остави ориста да го води натам, накъдето му беше отредила. Към смъртта, Ноавек, Шотет.
Беше обещал на баща си да прибере Айджа у дома. Но може би нямаше да успее да го отведе на по-добро място от този кораб, който се носеше в пространството. Може би това щеше да стигне.