— Ние? — Повдигнах вежди. — Аз съм тази, която доброволно се нагърби с глупавата мисия, не ти.
— Явно ще се нуждаеш от помощта ми. Да започнем с това — можеш ли да пилотираш кораб сама до Тувхе?
— Мога.
— През огранската атмосфера? Не ти вярвам.
— Добре, значи ми трябва пилот. И кораб.
— Освен това трябва да откриеш къде е Лазмет. Да се вмъкнеш там, без никой да те види. И да намериш начин да му светиш маслото. А после и как да се измъкнеш. — Тя изпъна гръб и мушна обелената ядка в устата си. Тикна я в бузата си и продължи: — Погледни истината в очите — имаш нужда от помощ. Сама едва ли ще намериш много доброволци. Може би си забелязала, че изгнаниците не са баш луди по теб.
— О, нима — рекох с равен тон. — Не бях обърнала внимание.
— Е, тук сглупяват. — Тека махна с ръка към мен. — Аз ще ти намеря хора. Мен ме харесват.
— Умът ми не го побира защо.
Тя ме замери със счупената черупка и ме уцели по бузата. От дълго време не се бях чувствала по-добре.
Късно през нощта, след като часове наред се бяхме въртели в кръг с плана за убийството, Тека заспа в леглото, както си беше с дрехите. Аз събрах черупките от пода и седнах над книгата за орисаните семейства, за да продължа с превода.
От думата Кересет, изписана на огрански, в очите ми запариха сълзи. Взех писалката и на всеки няколко секунди спирах да ги бърша заедно със сополите от носа ми.
Пред Тека се бях престорила, че превеждам този откъс от книгата, за да науча повече за семейството си, и че заниманието ми нямаше нищо общо с Акос.
Само че жалката истина беше, че аз още бях влюбена в него.
Глава 33
Акос
Преди няколко сезона войниците на Ризек Ноавек го бяха завлекли във Воа, биха го жестоко, по петите му го следваше уплашеният му брат. Топлият прашен въздух го беше задавил. Тогава не беше свикнал с навалицата, нито с гръмкия смях на людете, струпани около сергиите с храни, нито с оръжията им, които те потупваха нехайно посред разговора, сякаш нямаха значение.
Сега вървеше, подпрял длан на ножа в калъфа на кръста му, без изобщо да се замисля за това. Беше вързал шал около устата и носа си и се беше подстригал почти до кожа, за да не го познаят тези, които не трябваше. Но това беше малко вероятно. Повечето хора, с които се разминаваше, се бяха вглъбили в крайната цел на излизането си и само от време на време някой му хвърляше бегъл поглед.
По улиците вече не се тълпеше народ. Малобройните минувачи вървяха с наведени глави, стиснали чантите си до телата. Войници в брони с герба на Ноавек обикаляха улиците, даже в по-бедните райони в покрайнините на града, където Акос беше слязъл от транспортния кораб. Половината от малките дюкянчета бяха заковани с дъски, вратите им бяха заключени с вериги. Явно след смъртта на Ризек бе имало грабежи и безчинства — нищо изненадващо, — но сега нещата отново бяха под контрол. Твърде много контрол с Лазмет на трона.
Акос започваше да опознава Воа, или поне онази част от нея, в която живееха Джорек и майка му Ара. Градът беше разположен в концентрични кръгове около имението на Ноавек и Ара и Джорек живееха с Ариния брат в един от средните пръстени — идеалното място човек да изчезне. Апартаментите бяха наблъскани един в друг, всеки със свой стил, с врата на различно място, така че образуваха лабиринт. Акос се беше загубил в два двора тази сутрин и всеки път трябваше да се връща отначало.
Ара го беше пратила да търси брашно на пазара за хляб, а той се беше върнал с празни ръце. На една от сергиите там имаше приемник за новините и той беше отишъл да види дали има вести от Огра.
Беше заминал, без да се прости със Сайра, защото знаеше, че това ще я накара да го намрази, а той това целеше. Ако го намразеше, тя нямаше да тръгне да го търси. Щеше да приеме, че се е върнал в Тувхе, и да го остави на мира.
Очите му все шареха встрани и той с мъка трябваше да придържа погледа си напред. Подмина толкова дълга опашка от народ, че чак две преки по-надолу видя за какво се редяха, когато зърна западнала постройка с шотетския знак за аптека над нея. Поликлиника. На една съседна уличка две деца се биеха за шише с нещо, което Акос не разпозна.
Много хора бяха пострадали при нападенията и основни лекарства като антисептици и сребърна кожа не достигаха. Напоследък близките на ранените все висяха пред аптеките с надеждата малко по малко да се доближат до това, което им трябваше. Други пък купуваха „церове“ от черния пазар, които или не помагаха изобщо, или влошаваха състоянието на болните. За късмет, Ара и семейството ѝ не бяха пострадали при експлозията.