Бях се разположила над купа зърнена каша с плодове и наблюдавах Айджа. Той седеше през две маси с лице към мен. Но имаше нещо странно в поведението му. Той ровеше с лъжицата в кашата и отделяше по-тъмните зрънца в редица по края на подноса. Когато преди няколко сезона за първи път видях Айджа да сумти пред брат ми в Оръжейната зала, тогава той беше висок и налят, изглеждаше здрав и жизнен, макар и не затлъстял. Но този Айджа почти не се докосваше до закуската и бузите му още бяха хлътнали.
— Ух! — изсумтя Тека. — Защо си зяпнала така сурово Кересет?
Тя се изпречи пред мен и отчасти скри новия оракул от погледа ми. Но аз не отместих очите си и продължих да наблюдавам Айджа, който мушкаше с лъжицата си в кашата.
— Едно време мама ми разправяше, че все се карала на Ризек, че бил злояд. Ядеше плодове, но нищо друго. И все едно какво му слагаше на масата, той пак намираше нещо да избута настрани. Тя се надяваше, че с възрастта ще отвикне, но… — Свих рамене. — Според мен той така и не се промени.
— Да не би някой огранец да те е натровил с ксофра? Чувала съм, че размътва главата.
— Не, няма ми нищо. Както и да е — отвърнах аз и я погледнах отдолу. — Знаеш ли, като стоиш така, ми изглеждаш още по-ниска.
— Я си затваряй устата! Намерих ти доброволци. Ела с мен.
Въздъхнах, взех си купата. Още не си бях вързала ботушите и на всяка крачка връзките ми шляпаха. Тека ме заведе до една маса в ъгъла, където седяха двама души — Иса и мъжът, с когото се борих преди седмици, онзи с кока на темето. Етрек.
— Привет, Бич! — поздрави ме той.
Имаше от ония лица, които не издават възрастта, с гладка кожа, но без закръглените бузи на младостта, а в черните му очи искреше дяволитост.
Не го харесвах.
— Не, няма да работя с този кретен — казах на Тека.
— Името ми се произнася „Етрек“ — ухили се той.
— Чуй, кандидатите не валят от небето — отвърна ми Тека. — Етрек знае хора във Воа, които ще ни снабдят с всичко необходимо, а и ще ни намерят място за кацане.
— Ами ти? — попитах Иса. — Ти си огранка. Защо ти е да се забъркваш в тази каша?
— Аз съм добър пилот. Колкото до това защо ми е да се забърквам, хм… Вече няколко сезона става, откакто живея между хора, пострадали от Лазмет Ноавек, и ако има нещо, с което да помогна за разгрома му, ще го направя.
Огледах ги. Тека с русата ѝ коса, ситно накъдрена от огранската влага. Иса носеше светещи гривни до лакътя на едната си ръка и беше очертала очите си със светещ молив, така че те грееха причудливо. Етрек беше повдигнал вежди насреща ми. Това ли беше екипажът, с който щях да се завърна победоносно във Воа?
Е, по-добър едва ли щях да намеря.
— Добре, кога тръгваме?
— Ще проверя графика за излитанията, но не е зле да бъде още тази седмица — отвърна Тека. — Ще ни трябват няколко дни да стигнем до Урек. Щом излезем от атмосферата, ще мога да изпратя съобщение до Джорек във Воа и да разузнаем как е положението там. А Етрек ще се свърже със своите хора. Но оттук това няма да стане.
— Така да бъде — съгласих се аз.
— Я чакай — обади се Етрек. — А ти с какво си повече от нас, та ще водиш мисията?
— По-добра съм от вас. Във всичко.
Тека извъртя очи.
— Тя познава мишената. Нима искаш да нахлуеш във Воа, за да убиеш човек, когото нито разбираш, нито познаваш?
Етрек сви рамене.
— Предполагам, че не.
— Използвайте тази седмица да свършите каквото е необходимо — подкани ни Тека. — Аз ще подготвя кораба. Май ще трябва да набавя нов гравитационен компресор, а също и храна.
— И нови кухненски ножове — додадох аз, като си спомних с какво Исае уби брат ми.
Тека сбърчи носле, сякаш си спомняше нещо.
— Дадено.
— Както и да е, но тъй като може и да не се върнем… — свих рамене. — Сбогувайте се с близките си.
— Ама ти се пръскаш по шевовете от оптимизъм, а? — отбеляза Етрек.
— А ти очакваш водачът на мисията за убийството на Лазмет да пращи от радост? Ако е така, мисля, че си сбъркал мястото. — Оставих полупразната си купа и измъкнах ножа от кръста си. Наведох се през масата и насочих острието срещу него. — И между другото, ако пак ме наречеш Бич, ще ти отрежа тъпия кок от темето.
Етрек облиза устни и огледа ножа ми.
— Добре — каза накрая. — Сайра.
Глава 36
Киси
Наблюдавам спускането ни през бухналите отирийски облаци сякаш много отдалече, нося се през пространството и виждам долу цялата планета като на длан. Така се чувствам, откакто с Акос се разделихме на средата на пътя между Огра и Тувхе. Той не пожела да дойде с мен в Щабквартирата на Съвета и аз не можех да го виня, затова се качих на следващия товарен кораб на Съвета на някаква лунна застава и го оставих да се върне на автопилот у дома. Честно казано, завиждам му, че ще се разтакава лениво из топлата ни кухня и ще подклажда жар-камъните в печката на двора ни.