Аст се приближава и застава до мен със скръстени ръце.
Намираме се на голям космически кораб на Съвета, от хубавите и лъскавите, които пазят за канцлерите, регентите и суверените. Никъде не се виждат механизми и жички — всичко е скрито зад листове светъл метал, който изглежда почти бял. По-рано се спънах и когато шляпнах с ръка по стената, за да се подпра, оставих отпечатък от дланта си. Чудя се кой ли лъска стените.
С Аст сме облечени официално, тоест толкова „официално“, колкото Исае успя да ни склони. Аз съм с топлосива рокля с дълги ръкави, за да приличам на тувхийка, предполагам, защото отирийците не се закопчават толкова строго до гушата като нас. Аст е с панталони и риза с яка. Роботът водач жужи около главата му и чатка, за да може момчето да го чува.
— Исае пак почна — рече той. — Иди да я успокоиш.
— Не мога да я озаптявам през цялото време. Това ме изтощава.
След нападението над Шиса Исае прехвърляше на екрана си всяко от имената на починалите. И през цялото време ме засипваше с информация. Шеп Улдот, трийсет и четири годишен. Бил е баща на две деца, Киси. Жена му също е загинала и сега децата са останали сираци. Колкото и да ѝ повтарях, че не може постоянно да мисли за погубените животи, тя не се отдели от екрана. Казваше, че ѝ харесвал гневът, който я обземал, докато разглежда имената. Напомнял ѝ какво трябвало да свърши.
Сигурна съм, че се е уморила да скърби за Ори и има нужда да насочи мисълта си към нещо друго, но си трая.
— Не давам пукната пара дали си изтощена — хладно ми отвръща Аст. — Да не мислиш, че тя не се изтощава така? По-важно е тя да е отпочинала, не ти.
Искам да го наругая, но дарбата ми ме спира. Затова не му обръщам внимание, докато той не ме напуска с гневни крачки.
Корабът преминава през облаците, аз не се стърпявам и се приближавам към стъклото. Никога преди не съм идвала на Отир.
Планетата е покрита почти цялата с градове. Има два-три големи резервата, в които се отглеждат диви животни, в по-голямата си част слабовати, поради което отирийците не са се занимавали много с тях, но останалото е стъкло, метал и камък. Стъклени мостове се простират в тази и онази посока, свързват сградите, а малки лъскави кораби, много по-хубави от нашите на Тувхе, излитат и влитат в металните тунели, които контролират трафика.
Трудно ми е да си обясня защо Отир е красив при целия му синтетичен хаос. Може би хубостта му идва от безбрежното синьо небе и слънцето, което осветява сградите в златисти, зелени, сини и оранжеви багри. Може би идва от спретнатите малки паркове, в които са събрани най-гиздавите шарени цветя и дървета от всички други планети без тази. Но има нещо приятно в оживлението му, някаква бодра изобилност.
Стискам ръцете си една в друга, за да не пипна случайно стените, докато вървя по коридора. Исае се е курдисала на ръба на сиво канапе в чакалнята. Прозорецът е от пода до тавана и през него се вижда Отир, но тя дори не поглежда навън. Очите ѝ са залепени в портативния екран в ръцете ѝ.
— Арте Семенес. Петдесетгодишна. Отишла на свиждане на детето си след операцията му в болницата. И двете са загинали. — Тя поклаща глава. — Болница, Киси. Защо им е било да атакуват болница?
— Защото Лазмет Ноавек е чудовище. Това го знаехме и преди, знаем го и сега и никога няма да го забравим.
Изпълвам стаята с успокояваща вода. Оставям я да се плиска в глезените ѝ, да мокри пръстите на краката ѝ.
— Той не е бил сам — изрича тя. — Виновен е всеки шотетец, който е бил с него и не го е възпрял.
— Кацаме — казвам аз.
Тя има право, но разпаленият гняв, с който говори, ме плаши. Представям си как нагазвам до кръста, плъзгам пръстите си през меката тежина на водата.
— Кога е срещата?
— По време на вечерята — отвръщам аз. — Тук явно не обичат строгите работни срещи.
— Не искат да оставят човека да се съсредоточи върху текущия въпрос. Искат да го заслепят, та да стори каквото те кажат.
— Вярно е — съгласявам се аз.
Исае вече заприличва на себе си. Изправя се, оставя екрана, прекосява стаичката и се спира пред мен.
— Аст пак ли ти е крещял? — пита и леко ме гали с пръсти по лицето. — Видя ми се разстроен, когато излезе. Не знам защо си го изкарва на теб.
Свивам рамене. Само толкова успявам да направя.