— Пак ще поговоря с него — обещава тя. — Аз ти вярвам, затова и той трябва да ти вярва, все едно дали дарбата ти му харесва, или не. А и не е като да не знам кога я ползваш.
Усмихвам се. Тя, естествено, невинаги разбира, когато я използвам. Но е хубаво, че си мисли обратното.
Глава 37
Акос
В стаята с генната ключалка миришеше на плодове. Акос остави вратата да се затвори зад него и вдъхна резливата и сладка миризма. Това не беше спалнята на Ризек, беше кабинет. Върху бюрото имаше зелена и набръчкана обелка, откъдето идваше мирисът. До нея върху купчина листа беше оставен спящ екран. Тук-там бяха струпани книги, от чиито заглавия успя да прочете само тези на отирийски. Бяха все исторически съчинения.
Килимът под нозете му беше плътен и дебел. Беше приятно да ходиш по него. В ресните му се бяха отпечатали стъпки, сякаш някой часове наред беше крачил напред-назад. В ъгъла растеше дърво в саксия със същия тъмен цвят като паркета. Дървото беше разпространено из гористия пояс на север от Воа, имаше яки, жилави листа.
Акос усети схващане в слепоочието, сякаш се канеше да го налети главоболие, но не му обърна внимание. Приближи се до картата, която беше закачена на стената зад бюрото. Беше на слънчевата система. Планетата им беше отбелязана като „Урек“ вместо „Тувхе“ и той разбра, че е шотетска изработка. Линиите бяха прецизни, старателни и избледняваха по краищата, за да отбележат границите на пътешествията им. Бяха по-широки, отколкото Акос предполагаше. Досега не му беше хрумвало, че преди да станат лешояди и воини, шотетците са били откриватели.
Пак усети схващането в главата си и поспря. Беше чул шум. Може би някой ходеше в друга стая, на друг етаж.
Не, не беше шум, а дихание. Въздишка.
Акос измъкна ножа си и се обърна с протегната ръка. Висок мършав мъж с обветрено лице се подпираше на стената зад него.
Лазмет Ноавек.
— Дарбата ми не ти действа — рече той.
Устата на Акос пресъхна.
— Нито една дарба не ми действа — отвърна му с мъка.
Първите думи, които казваше на баща си.
Лазмет се отдръпна от стената. Държеше нож на потока. Докато Акос го наблюдаваше, той закрепи ножа на дланта си, завъртя го и го улови за дръжката. Значи Ризек беше усвоил този навик от баща си.
— Така ли се вмъкна тук? — попита го той.
Акос поклати отрицателно глава. Лазмет се приближи, а Акос отстъпи встрани, запазвайки разстоянието помежду им. Пак имаше чувството, че е на арената, че ще се бие до смърт. Но за тази битка не беше подготвен, както за онази с Вас и Сузао.
Тогава разбра. Не биваше изобщо да идва тук. Да види Лазмет лице в лице, празния му поглед, спокоен и леко развеселен… Имаше нещо нездраво у него. Нещо, което Акос не разбираше.
— Признавам си, че съм малко объркан, защото аз единствен мога да влизам в тези стаи — рече Лазмет. — Затова ми е ясно, че макар и някой да те е вкарал в имението, тук не е могъл да те пусне.
— Влязох с кръвта си.
Лазмет присви очи. Приближи се. Празното пространство зад Акос се свърши и той пак мръдна встрани, без да прибира протегнатия нож. Лазмет го изгледа с любопитство — не беше свикнал да вижда човек да държи меч на потока, без черните пипала да се увиват около ръката му.
— Когато малката ми дъщеря поотрасна, започнах да подозирам, че не е от мен — тихо изрече той. — Мислех, че майка ѝ ми е била невярна, но сега разбирам, че не е било това. Тя е била чуждо дете.
Акос не разбираше спокойствието му. Поне да беше показал малко изумление.
— Как се казваш? — попита го Лазмет, докато въртеше ножа на потока.
— Акос.
— Хубаво шотетско име. Предполагам, че жена ми го е избрала за теб.
— Няма как да знам. Никога не съм я срещал.
Лазмет се приближи още малко и тогава му се нахвърли. Акос беше готов и очакваше нападението му, откакто го видя да се подпира на стената. Но не беше подготвен за бързината, с която Лазмет сграбчи ръката му и толкова силно я изви, че на Акос не му остана друго, освен да пусне ножа. Но обучението си каза думата — Акос се престори, че му прималява, а в същото време замахна с юмрук отстрани по тялото на Лазмет. Мъжът изсумтя, но не го пусна и Акос го изрита здраво в коляното.
Тогава Лазмет го пусна и позалитна. Но не достатъчно. Изправи се и се хвърли, блъсна Акос в стената и опря на гърлото му ножа на потока. Акос замръзна. Беше сигурен, че Лазмет няма да го заколи, не и преди да е чул обяснението му, но това не му даваше гаранция, че междувременно няма да го нареже къс по къс.
— Срамота е, че не я познаваш. Тя беше силна жена — небрежно рече Лазмет. Повдигна свободната си ръка и прокара пръста си по едната страна на Акосовия нос до скулите.