— Приличаш на мен. Висок, но не много широк в раменете, с тези омразни лунички. Какви са на цвят очите ти?
— Сиви — отвърна Акос и едва се сдържа да не прибави едно „сър“ накрая, макар че сам не знаеше защо.
Може би беше заради опряния в гърлото му нож и голямата сила на мъжа, който го притискаше в стената. Тя жужеше в костите на Лазмет като част от самия поток.
— Сигурно си ги наследил от страната на майка ми. Чичо ми пишеше любовни стихове на леля ми за буреносните ѝ очи. Майка ми ги уби и двамата. Но ти си чувал този разказ. Доколкото знам, в Шотет е доста известен.
— Чувал съм го. — Акос се мъчеше да говори, без гласът му да трепери.
Лазмет го пусна, но не се отдалечи, за да не може синът му да се хвърли на пода и да грабне оръжието си.
— Знаеш ли дали синът ми е жив? — Лазмет изви в чупка веждите си. — Питам явно за другия си син.
— Не, мъртъв е. Тялото му лети в Космоса.
— Прилично погребение. — Лазмет пак завъртя ножа си. — А ти си дошъл да ме убиеш ли? Това ще бъде в големите традиции на рода ни. Майка ми уби брата и сестра си. Предполагаемата ми дъщеря уби брат си. На първородния ми син не му стигна смелост да убие мен и накрая се задоволи да ме хвърли в една килия за няколко сезона. Но ти носиш белезите на смъртта, тъй че може би не си слабоволев.
Акос затисна китката си с другата ръка, за да скрие белезите. Направи го инстинктивно, ала това озадачи Лазмет и той наклони глава.
Акос вече не беше сигурен в отговора. Знаеше, че Лазмет трябва умре, и съдеше за това по реакцията на Сайра, когато го зърна, и всичко чуто за него оттогава насам. Но дълбоко в душата си и тогава, и сега не беше сигурен дали ще може да го направи. Ала не мислеше да си признава пред Лазмет.
— Не, не съм дошъл да те убия.
— Тогава защо си дошъл? Поел си голям риск. Предполагам, че не е бил напразен.
— Ти си… ти си последният кръвен роднина, който ми е останал.
— Това ли е причината? Ама че глупост, ако е вярно. Какво толкова е кръвта? Вещество — като водата и звездния прах.
— За мен тя е повече от това. Тя е… езикът. Ориста.
— Аха! — Лазмет показа лукавата си усмивка. — Значи отчайващо скучната орис на малката Сайра всъщност е твоя. „Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата.“ — Веждите му се извиха като дъги. — А ти като шотетец по рождение никога не си минавал през ивицата переста трева, която ни разделя от тувхийските ни врагове.
Лазмет го изучаваше. Правеше догадки. Те бяха неверни, но Акос не виждаше причина да му отваря очите. Поне засега. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре.
— Говориш като човек от простолюдието — продължи Лазмет. — Сигурно се надяваш да те пратя с благородна военна мисия в Тувхе. Да те издигна много над възможностите ти.
Акос запази безучастното си изражение, макар че мисълта да влезе с армия в Тувхе и да поведе война само за да се издигне, го отврати.
— Дали ще ти помогна, или не, зависи, предполагам, от това дали ще имам някаква полза от теб. Явно можеш да убиваш, което е насърчително. Нямаш представа колко трудно ми беше да науча Ризек. Първия път, когато отне човешки живот, той повърна. Жалка работа. А жена ми ми забрани да опитвам същото със Сайра, но чувам, че накрая тя е излязла по-способната.
Акос примигна. Какво да кажеш на човек, който открито решава в лицето ти дали си струва да живееш?
— Ти имаш някакви посредствени бойни умения. Дързък си, макар че в най-добрия случай си неразумен, а в най-лошия — глупав. — Лазмет го потупа по брадичката с върха на ножа си. — Дарбата ти ме заинтригува, но в някои отношения тя ме… притеснява. Разкажи ми за белезите си, момче.
Онази част от Акос, която беше блокирала като развален двигател, пак заработи.
— Мислиш си, че ще научиш нещо полезно за мен от хората, които съм убил, и начина, по който съм ги убил? Ами ти — ако аз те съдех колко струваш, според това, че слабоволевият ти син е успял да те хване в капан за няколко сезона?
Очите на Лазмет се присвиха.
— Майка му го подучи как да спечели верността на шепа войници на стратегически позиции. Никога не съм умеел да печеля хорските сърца, признавам си го. Те пазеха в тайна, че съм затворен, и предано ме вардеха — от разстояние, за да не мога да използвам дарбата си върху тях. Но заради хаоса покрай смъртта на сина ми някои сектори останаха без електричество и аз се възползвах от възможността да избягам. Всичките ми стражи сега са мъртви. Прибрал съм в буркан очните им ябълки, за да ми напомнят за собствената ми слабост. Собственото ми поражение ме вкара в плен, не сполуката на сина ми. — Той отстъпи назад. — А сега ми кажи имената, които носиш на ръката си, момче.