— Няма.
— Започваш да ми дотягаш. Повярвай ми, това не е в твоя полза. За мен ще е детска игра да те убия, даже и без дарбата ми.
— Последния живот, който отнех, принадлежеше на Вас Кузар.
Лазмет кимна.
— Впечатлен съм. Естествено, знаеш, че мога да потърся смъртта му в архива на арената и да открия името, което си използвал? — Той пак пристъпи напред и вдигна ножа помежду им. — Също така вече си разбрал, че пред тази врата те очакват много войници. Ако опиташ, няма да излезеш жив от къщата. А като знам как си влязъл в тази стая посред нощ и с оръжие, няма да те пусна да се разхождаш свободно между тези стени. Което означава, че ще те затворя тук и ще имам предостатъчно време да науча за теб всичко, което поискам.
— Разбирам — отвърна Акос. — Но аз не се бих с Вас на арената. Бих се с него в бъркотията, докато синът ти умираше. Смъртта му не е вписана никъде.
Лазмет се усмихна.
— На ръката си имаш повече от един смъртен белег. Колко насърчително е да узная, че не си кръгъл идиот! Поздравления, Акос Ноавек. Ти не си пълна скука.
Лазмет се протегна и отвори вратата, преди Акос да може да мръдне на един изит. Малкият кабинет се напълни с бронирани стражи.
— Затворете го под ключ в някоя от стаите. Не го бийте за удоволствие. В него тече моя кръв.
Акос тръгна мълчаливо, а празният поглед на Лазмет го изпроводи по коридора.
Глава 38
Сайра
Наложи ми се да напусна относителната сигурност на обитавания от шотетските изгнаници Гало и да се върна в Погко за разговора с Исае Бенесит. Онзи, който бях обещала на огранските водачи в замяна на съгласието им да отложат депортацията ни. С други думи, близкото бъдеще на Шотет тежеше на моите плещи.
Но не усещах ни тежест, ни нищо.
В гората зад Погко, оттатък пределите на града, имаше висока кула, построена в дънера на внушително дърво. Това беше единственото място, откъдето човек можеше да изпраща сигнал извън планетата. По пътя извадих душата на секретаря на Луша с въпроси защо само тук е възможно това и никъде другаде, и той успя да ми каже, че в огранската атмосфера там имало „пролука“.
— Това ли е научният термин? „Пролука“?
— Явно, че не е — отвърна мъжът. — Да ти приличам на учен?
— Приличаш ми на човек с мозък от тази планета. Не те ли гризе любопитство?
Той нямаше отговор, затова станах да се поразтъпча из кораба, като се спирах пред всяко растение зад стъклото, за да го разгледам подробно. Тук бяха нагънатият като мозък плод, който висеше тежко от жилавите лозници; гроздът лилави листа, заострени като човки, с два реда зъби по краищата им; дребничките гъби с форма на звезда с лъчи, които светеха в лилаво и се залепваха за кожата, ако ги пипнеш, и така се хранеха от тялото ти. Чудех се дали тук, дълбоко в джунглата, нямаше все още неоткрити видове — колко ли много възможности криеше тази неизследвана планета, където всичко беше хем гротескно, хем жестоко.
Стигнахме до кулата привечер, корабът кацна на площадка, сгушена между два едри клона. Слязох отвън и заразглеждах обширното дърво с кулата, построена в издълбания дънер. Никога не бях виждала такова огромно растение — обиколката му беше колкото на високите сгради във Воа, но те бяха построени от човешки ръце, не от жуженето на природата, което според мнозина идваше от потока.
Прекосих платформата, която водеше от площадката за кацане до кулата. Тя се залюля леко под тежестта ми. Две тънки въжета ме крепяха от всяка страна да не падна. С всяка крачка устата ми съхнеше, но си наложих да продължа. Секретарят на Луша ми се усмихна многозначително, докато разговаряше със стража на вратата.
За да вляза в предавателната стая, трябваше да ме претърсят, но стражът нямаше желание да ме докосва и аз не го поощрих. После имаше няколко стъпала. На последното спрях да попия плувналото си в пот чело с вътрешната страна на ръкава си и влязох след секретаря на Луша.
В предавателната стая гъмжеше от хора — едни стояха пред монитори, други се бяха привели над табла с ключове и копчета, трети скубеха мъх от кръглия килим в средата. Точно в центъра на тавана надолу висяха камери като очни ябълки, закрепени на тръби. Килимът беше тъмен, без шарки. Предположих, че го бяха сложили да заглушава ехото от звуците, които всяка друга повърхност щеше да отрази. Това беше последният етаж на кулата, затова прозорците ѝ гледаха над върха на дървото, където огромни листа, по-големи от мен, пляскаха като криле в стъклото. Бяха тъмнолилави, почти черни и покрити с мъхнати жили.