— А, ето те и теб — ми каза един дългокос сема с нещо, което приличаше на облак в ръката.
Така човек се обръща към свой познат, но ние се срещахме за първи път, затова го изгледах въпросително, докато не си получих обяснението.
— Не знаех дали можеш да се гримираш — каза той на отирийски. — Но май имаш нужда само от малко пудра, за да не лъщиш. Добре.
Семата допря бялото пухкаво нещо в лицето ми и наоколо се вдигна облак бял прах. Кихнах. Онзи вдигна огледало, за да видя, че от пудрата лицето ми беше станало матово и гладко.
— Благодаря ти.
— Застани върху кръстчето. В момента се свързват с кораба на Съвета.
— Добре — съгласих се аз, макар да бях убедена, че нищо не е добре.
Щях да водя разговор с жена, която мислеше, че съм участвала в убийството на близначката ѝ. А аз се канех да искам от нея да ни сътрудничи? И да се спогодим?
Чакаше ме провал.
Но отидох на кръста, който беше отбелязан върху килима с шарено тиксо, и погледнах нагоре към камерите. Някакъв човек до стената натисна няколко пъти едно копче, за да ги свали на нивото на очите ми. Пред мен се спусна екранът, на който щеше да се появи Исае Бенесит. Засега той беше бял и чакаше образът ѝ да го изпълни.
Скоро секретарят на Луша обяви, че са установили връзка с Отир и започват предаването. Той отброи на отирийски до нула и тогава белязаното лице на Исае Бенесит оживя пред мен. По ръцете ми пробяга болка, събра се в кокалчетата ми, все едно някой ги трошеше. Премигнах срещу сълзите.
Известно време се взирахме една в друга.
Тя не изглеждаше добре. Беше отслабнала от последния път, когато я видях, а кожата под очите ѝ беше синкавочерна и даже слоят грим не беше заличил кръговете. Но зад тези очебийни знаци имаше нещо друго. В очите ѝ светеше някакво безумие, което го нямаше последния път, все едно душата ѝ беше на път да се разлети.
Тази жена беше убила стотици хора от моя народ — сянка на жена с див поглед в очите.
— Канцлер Бенесит — произнесох накрая със стиснати зъби.
— Госпожице Ноавек — отвърна тя с отсечен, сдържан глас, който не приличаше на нейния. — Може би не трябва да казвам „суверен“, след като собственият ви народ не може да се спре на един, нали?
Реших да премълча, че даже изгнаниците не ме искаха за лидер, че ми викаха орузо, „наследник“, че ме виняха за хората, които тя беше избила, че стоях тук, за да поправя някои от собствените си грешки. Но усещах как тези истини пулсират в мен като още едно сърце. Аз не бях суверенът.
— Народът ми е разделен, както щяхте да знаете, ако гледахте на нас с повече разбиране. Колкото до моята легитимност — аз съм единият от двамата наследници на властта. Вие сте свободна да преговаряте с другия, ако предпочитате.
Тя ме гледа известно време, сякаш наистина обмисляше предложението ми. Но по лицето ѝ се четеше нескрито примирение. Колкото и да ме мразеше, аз бях единствената Ноавек, която даваше надежда за мир на народите ни.
Тази увереност повдигна духа ми и аз се поизпъчих.
Исае се покашля и рече:
— Приех това обаждане, защото ми казаха, че имаш предложение за мен, което си струва да се обмисли. Предлагам ти да го чуя, преди да съм решила, че ми губиш времето.
— Не съм дошла да се моля в нозете ти — отвърнах остро аз. — Ако предпочиташ да вървиш по пътя на необузданото разрушение, няма какво да кажа, за да те спра, затова…
— Аз ли вървя по пътя на необузданото разрушение? — изсмя се безрадостно тя. После пак отекна смехът ѝ, но по-дълго. — Стотици от нашите…
— Бяха убити от баща ми и доверениците му — викнах високо аз. — Не от мен. Нито от хората тук.
— А ти на негово място какво щеше да направиш? — изкрещя ядно тя. — Забравяш, че се познаваме, Сайра Ноавек. Познавам дипломатическия ти талант.
— Щях да избера военна цел съгласно галактическите закони. Разбира се, щях да почакам да договоря разумни условия за мир, вместо да нападам стотици бежанци с модерно питарско оръжие…
— Не знаех, че на борда има бежанци — изрече тя с ненадейно притихнал глас.
Спомних си, че едно време Исае ми приличаше на шистова скала — твърда и назъбена. И сега беше същата, лесно чуплива скала. През нея премина тръпка и чак тогава тя продължи, сякаш този отрязък от разговора не се бе състоял.
— Предложих ти условия за капитулация, както помниш. Ти ги отказа.
— Предложението ти беше обидно и непочтително — отвърнах с разтреперан от гняв глас — и ти отлично знаеше, че няма да го приемем.