Гледах право в камерата вместо в образа ѝ на екрана, макар че зад стъкленото око на апарата виждах коравосърдечното ѝ изражение.
— Предложението ви, госпожице Ноавек — рече тя накрая.
— Откажете се от искането си огранците да ни изритат от планетата си, защото то ще принуди старите врагове на Лазмет Ноавек да се завърнат насред военното огнище — рекох троснато. — А в замяна аз ще го убия.
— Защо ли не се учудвам, че решението ви включва убийство — сухо отбеляза тя.
— Оригиналните ти обиди ме смайват. Без водача ѝ лесно ще покорим армията на Лазмет. Изгнаниците ще вземат властта в Шотет, а ние ще сключим мир, вместо да се избиваме едни други.
Тя затвори очи. Забелязах, че се беше постарала да изглежда по-голяма, точно като мен. Носеше черно сако, ушито в традиционния хесански стил, което се закопчаваше диагонално през гърдите ѝ и свършваше отстрани на шията ѝ. Косата ѝ беше опъната назад и разкриваше отчетливо острите чупки на лицето ѝ. Белезите също ѝ придаваха зрелост, каквато повечето ни връстници не притежаваха. Хората разказваха, че преживяла нещо, оцеляла в нещо, от което никой не излизал жив. Но въпреки това беше млада. Беше млада и желаеше да дойде краят на това безумие.
Даже и да не разбираше какво беше причинила на мен и народа ми, поне и двете мечтаехме да дойде краят на това безумие.
— Трябва да действам — рече тя и отвори очи. — Съветниците ми, народът ми, съюзниците ми настояват да действам.
— Тогава ми дай време. Две-три седмици.
Тя поклати глава.
— Болницата в Шиса падна… Болни хора, хора, които… — тя се задави и замълча.
— Това не е мое дело — не отстъпих аз. — Това не е наше дело.
Твърде късно разбрах, че сега не му беше времето да държа на своята невинност. Може би съчувствието щеше да ме отведе по-далеч.
Но тя взриви странстващия кораб. Тя ни нападна. Тя заслужава гнева ми.
Но може би щях да постигна повече с милосърдие.
— Една седмица — обади се Исае. — Остават ти три дни след пътуването от Огра до Тувхе.
— Една седмица — повторих аз, — за да стигна от Огра до Урек, да планирам убийство и да го извърша. Кукувица ли ти е изпила мозъка?
— Не — отвърна тя простичко. — Това е предложението ми, госпожице Ноавек. Предлагам ви да го приемете.
Ако бях по-любезна, по-добра, може би и нейното предложение щеше да бъде по-щедро. Но аз си бях аз.
— Добре. Ще ти изпратя известие, когато всичко свърши.
И излязох от кадър.
Глава 39
Киси
Отирийците имат меки ръце. Първо те ми се набиват в очите.
Меки ръце и мека плът. Жената, която ни посреща в изисканите апартаменти, където ще отседнем по време на краткото си посещение, е по-налята в ханша и бедрата от повечето тувхийки. Има нещо в тази закръгленост, което ме примамва. Чудно ми е какво ли би било да галиш това еластично тяло.
Ако съдя по погледа ѝ, тя си мисли нещо подобно за мен. Аз не приличам на хесанка — повечето местни работят във фермите с тихоцвет или вършат друг тежък физически труд, затова телата им са жилави и сухи. Аз приличам повече на жителите на Шиса, където учех — тънка съм, със запаси от тлъстини около кръста. За по-студените месеци, шегуваха се понякога хората.
Повечето от тях сега са мъртви.
С мазен глас отирийката ни съобщава къде ще ходим на вечеря и как трябва да се облечем. Обръщам се да се спогледам с Аст, но си спомням, че той е слепец — пък и откъде накъде той ще споделя такъв миг с мен.
Но си обличам официалната вечерна рокля. Единствената, която имам. Тя е шита в хесански стил, което означава, че горната ѝ част прилича на военна куртка и се закопчава през сърцето ми от рамото до гръдния кош. Кройката е плътно по тялото ми до кръста, а надолу се спуска на нежни дипли до пода. На цвят е виненочервена. Като тихоцвет, за късмет.
В коридора Аст се суети с копчетата на ръкавелите си. Те са дребнички, направени са от стъкло и са хлъзгави. Не се замислям, когато го хващам за ръката и ги закопчавам. Но се учудвам, че той не се противи.
— Тя ме упреква, че съм бил твърде груб с теб — изрича с твърд глас.
Бръмбарът водач описва бързи кръгове около главата и раменете ми толкова близо, че се плъзга с крачетата си по дрехите ми, и през цялото време издава отчетливите си звуци.
— Така ли е казала — изричам с равен глас и взимам другата му ръка.
— Работата е там… — Той внезапно ме сграбчва за ръката и силно ме стиска. Завира се толкова близо в лицето ми, че надушвам някаква остра миризма в дъха му. — Не мисля, че съм груб, Киси. Мисля, че ти си прекалено умна, прекалено устремена и прекалено… мила.