Довършвам копчетата му и се отдалечавам, без да му отговоря. Няма какво да му кажа.
Исае ни чака пред вратите, където отирийката обеща да ни посрещне. Тя се обръща и гледката ме поразява силно, сякаш се блъскам челно в нея. Клепачите ѝ са очертани в съвършени черни линии, устните ѝ са боядисани в бледорозово. Косата ѝ е опъната назад и блести като шлифовано стъкло. Облечена е по модата в Осок, тялото ѝ е обгърнато от тъмносиньо боди, върху което свободно пада наметка и загатва дъгите на ханша ѝ, когато се опъва ту тук, ту там.
— Еха! — възкликвам аз.
Тя извърта очи нагоре и с пръст разсича въздуха, за да покаже белезите, които пресичат лицето ѝ. Аз, естествено, ги забелязвам всеки път, но от тях красотата ѝ не губи силата си. Те изпъкват като петно по рождение или наръсени лунички.
— И пак еха!
— Ами ти, Аст — обръща поглед тя към него, — изглеждаш, все едно всичко те стяга.
— Значи изглеждам, както се чувствам — отвръща той сковано.
Крилата на вратите пред нас се плъзгат и зад тях се подава отирийката от по-рано днес. Не си спомням името ѝ. Повечето отирийски имена имат поне три срички, което означава, че тутакси ги забравям.
Отвежда ни до кораба, който виси до ръба на балкона. Не е същият като онези у дома — прилича повече на покрита платформа, отколкото на летателен апарат. Заставаме прави вътре и нашият пилот, жената — май Кардензия, беше нещо със „зия“ накрая — натиска едно копче и ние политаме към програмираната крайна цел на пътуването ни. Корабът не се тресе, не подскача, а се плъзга плавно над грижливо поддържани паркове и лъскави сгради. Издигаме се през тънкоструйни облаци, после спираме в товарен отдел — не знам как иначе да го нарека, макар че през живота си не съм виждала такъв луксозен товарен отдел. Той също е закрит, тъй като се намираме нависоко, а черните плочки на пода отразяват светлината, сякаш върху тях никога не кацат тежки космически кораби.
Кардензия, както реших да я наричам, ни повежда през празния товарен отдел към лабиринт от просторни коридори, по чиито стени са окачени портретите на минали отирийски величия и знамената на отирийските провинции, поставени в рамки.
Мислех си, че съм подготвена за още от отирийското разточителство, но в следващата стая спрях и зяпнах в почуда. Някой беше засял градина тук. Над нас отблясъците на залеза нахлуват през таванските прозорци и хвърлят ивици от огнени багри по тъмните листа на лозниците, които се увиват около краката на столовете и пълзят по ръбовете на масата. От едната страна на стаята се изправят върволица дървета с тъмнолилави и сини листа, набраздени от по-светли жилки. От тавана висят нишки светлина, като самите „нишки“ са почти невидими и създават илюзията, че светещите сфери са застинали във въздуха като падащи дъждовни капки.
Посреща ни жена. По златната диадема на главата ѝ познавам, че е от управителите на Отир, а името ѝ отлита от главата ми — като обноските ми. Следва я мъж с подобна диадема, а зад него идва още един. И тримата имат гладка кожа, гъста коса и бели зъби. Брадите на мъжете изглеждат, все едно са нарисувани с флумастер.
— Добре дошли на Отир! — усмихва се жената с бялата си като сняг усмивка. — Канцлер Бенесит, за мен е удоволствие най-сетне да се запознаем. За първи път ли посещавате красивата ни планета?
— Да — отвръща Исае. — Благодаря ви, че ни приютихте, съветнице Харт. Това са моите помощници Киси Кересет и Аст.
— Само Аст? — пита съветница Харт.
— В периферията това ти стига — отвръща Аст. — Там не записваме родословните дървета, Ваша светлост.
— Периферията! — извиква един от мъжете. — Колко очарователно! Тогава тук всичко ти се струва доста различно.
— Чиниите са си чинии, все едно дали са от сребро — отвръща Аст.
В този момент го обичам.
— Казвам се съветник Шарва — обажда се по-ниският от двамата мъже. Косата му е черна, мустаците му се завиват в краищата. Има едър нос, съвършено прав и тесен в костта. — А това е съветник Чезъл. Тримата отговаряме за междупланетното сътрудничество и подкрепа. — Значи, искат от нас да използваме фамилните им имена. Предполагам, че това отличава деловата среща от непринуденото събиране. Той продължава: — Ами ти, Киси, и ти ли си родом от периферията?
Жена със същите черни ръкавици като на мъжете, които отвориха по-рано вратите, ни подава малки чашки с непозната напитка. Течността мирише остро и силно. Изчаквам отирийците да отпият, за да видя как става. Те посръбват изтънчено от чашите, които са големи, колкото да ги стиснеш с два пръста. По стените им има спираловидни гравюри.