Изглежда, от всички тези упражнения силата ми расте, защото тя тутакси се отпуска под въздействието ѝ и ме отвежда в комуникационната кула. Кодът ѝ ми дава достъп до сателита и аз преливам от благодарност с още едно докосване на плат.
Сядам в металния предавателен стол с твърда облегалка, за да не се въртят хората, докато изпращат своите съобщения. В стаята е тъпкано с техници, но това е без значение. Те не говорят тувхийски. Отирийците учат по-често срещани езици, като питарски или трелански, не нашия копринен, обветрен език.
— Това съобщение е до Сайра Ноавек — казвам аз в камерата, която записва лицето и гласа ми. — Исае Бенесит обмисля започването на военни действия. Отир иска да предприеме ход срещу оракулите и търси подкрепата на Тувхе, като в замяна ще им предостави оръжия. Тя… тя тъгува. Отчаяна е. Като всички нас. И не мисля, че ще повярва някога в сърцето си на думата на шотетец.
Поглеждам надолу.
— Не можеш да се провалиш. Убий Лазмет Ноавек. Не се проваляй. Край на предаването.
Докоснах екрана пред мен, за да започна компресирането на записа във възможно най-малкия файл. Огранският сателитен кораб доставя съобщенията до Огра веднъж дневно, тъй че до утре Сайра ще го е получила, ако изобщо го изгледа.
— Какво беше това?
Аст!
Когато ставам, подпирам ръцете си на твърдата облегалка на стола, за да не треперят. Не знам каква част от съобщението ми е чул.
Изчетквам полата си и се обръщам към него. Той е рошав, сякаш е тичал дотук, бръмбарът жужи в бързи кръгове около главата му, после прелита по периферията на стаята и описва тесен кръг около тялото ми.
Очите му са разсеяни и неподвижни както винаги, но челото му е набръчкано.
— Защото ми се стори, че те чувам как предаваш на враговете ни секретна информация за преговорите на Тувхе с Отир.
Гласът му трепери от гняв. Трябва да внимавам.
— Ти… — подемам аз, но не мога да продължа.
Той е прекалено ядосан. Дарбата ми е прекалено силна. Боря се срещу нея, движа мускулите в гърлото и устата си. В главата ми се ниже върволица от мълчаливи ругатни. Защо тази дарба, защо сега, защо…
— Изтрийте съобщението! — изкрещява той на техниците. — В него има класифицирана информация, която не бива да се разпространява!
Една от тях поглежда от Аст към мен.
— Съжалявам, но каквото и да е това, аз не искам да имам нищо общо с него — изрича жената.
С едно докосване на екрана и натискане на бутон съобщението ми, моят последен, отчаян зов до Сайра е унищожен.
Опитвам се да се сетя за материя, която не съм използвала досега срещу него. Одеялата и пуловерите никога не са успявали. Труфилата са загуба на време. Водата не му въздейства. Ще ми се да знаех повече за периферията или за кораба, на който е отраснал, за да мога да разбера какво го успокоява.
— Ти се опитваш да я контролираш с тази твоя зла сила, която наричаш дарба. А сега ще я предадеш на хората, срещу които се бори?
Ти също се опитваш да я контролираш, искам да извикам аз.
Тя може да се бори срещу тях и без да взривява града им, искам да извикам аз.
Той дава команда на бръмбара на непознат език, роботът каца на рамото ми и изсвирва пронизително. Аст проследява звука и ме сграбчва за ръката. Аз се дърпам рязко назад, но той е прекалено силен.
— Ей — подвиква един от техниците. — Пусни я или ще повикам охраната.
Аст ме пуска, излизам в коридора, залитам, треперя. Притичвам обратно до стаята на Исае, която е точно до моята. Понечвам да почукам, когато виждам, че лампата вече не свети — тя е заспала.
Искам да говоря с нея преди Аст. Да намеря начин да ѝ обясня откъде идва безразсъдството и мнителността му. Ако поговоря с нея преди него, може би ще разклатя аргументите му, може би…
Трябва да помисля. Влизам в стаята си, за да се наплискам с вода, и грижливо заключвам вратата след себе си.
Влизам в тясната баня до стаята ми и мушкам глава под чучура. Пия направо от крана и в ухото ми се стича вода. Когато гърлото ми се наквасва, взимам слепешката кърпата и я притискам в лицето си. Струва ми се, че чувам нещо. Щракване.
Когато свалям кърпата надолу, Аст стои зад мен.
— Знаеш ли на какво се научават децата на механиците? — пита той шепнешком. — Да отключват врати с шперцове.
Дарбата ми ме задушава. Не дава пукната пара, че съм в опасност; не дава пукната пара за живота ми. Дави ме и ми пречи да изкрещя. Посягам към чашата на мивката, за да я счупя, да вдигна шум. Щом се хвърлям към нея, Аст се хвърля към мен. Нещо сребристо проблясва в юмрука му.