Той е силен. Ръката му може да побере и двете ми китки. Пръстите му тършуват пипнешком тялото ми, намират раменете ми. Пускам чашата, тя не се счупва. Той ме повдига на пръсти и аз го ухапвам по меката част на ръката. Стискам с всичка сила, толкова здраво, че той изохква и кожата му се разкъсва.
Огнена болка плъзва отстрани по тялото ми. Ризата ми залепва подмокрена в гръдния ми кош. В огледалото виждам как яркочервената кръв се разлива по тялото ми, така както се разливаше около главата на баща ми. Тя има цвета на тихоцвет, цвета на роклите за ритуала на Цъфтежа и стъкления купол на храма в Хеса. Червен, цветът на Тувхе.
Той ме е намушкал.
Свършва се. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.
Ориста ми се сбъдва, най-сетне.
Стенейки, той ме отпуска върху ръката си, която кърви в полукръг от ухапването ми. Падам тежко на пода. Не съм издала звук. Никой няма да ме намери, ако не вдигна шум. Пресягам се за падналата чаша, докато Аст се мъчи да спре кръвотечението на ръката си.
Ще изгубя съзнание. Но не още. Вдигам чашата и с цялата останала ми сила я тръшвам върху каменния под. Тя се пръсва на парчета.
4.
Огра. Съществително име. От огрански: „живият мрак“
Глава 41
Акос
Държаха го гладен.
Килията беше разточително наредена за клетка. Меко легло с тежка завивка. В банята — вана и душ. На дъсчения под — дебел килим. Беше си една спалня със сложна ключалка, която Акос щеше да разглоби, ако разполагаше с достатъчно време, но тогава трябваше да се бие срещу войниците от цялото имение.
Когато ожадняваше, пиеше вода от чешмата, но го държаха без храна и той беше достатъчно умен да се досети, че това е нарочно. Ако Лазмет беше поискал да го угои, щяха да го угоят. Моряха дарбата му с глад.
Една сутрин вратата най-накрая се отвори. Акос стоеше до прозореца и пресмяташе колко ще пострада, ако скочи и хукне да бяга. Решението му беше глупаво и той го знаеше — щеше да си строши и двата крака и даже и да побегнеше, стражите щяха да го заловят.
В стаята влязоха висок мъж с белязано лице и ниска белокоса жена. Мъжът се казваше Вакрез Ноавек, командирът на шотетската войска, който се беше погрижил за военното обучение на Акос. Жената му се видя позната, но не помнеше името ѝ.
— Не разбирам — примижа насреща му Вакрез.
— Ох, Вакрез, мисли по-бързо — присмя му се жената. — Само Ноавек са толкова високи и все пак толкова слаби. Като източено горещо стъкло. Момчето е син на Лазмет.
— Добро утро, командире — поздрави го Акос и кимна отсечено с глава.
— Нали знаеш, че аз ще му кажа името ти и откъде си дошъл. Тогава защо е това увъртане?
— Печелех време — рече Акос.
— Значи вие се познавате — отбеляза жената и се настани в едно кресло пред камината.
Акос беше мислил да се изкачи по комина, но след като го огледа хубаво, се отказа. Беше тесен да мине през него.
— Той беше войник. Не от най-добрите — измърмори Вакрез.
Жената повдигна вежди.
— Името ми е Има Зецивис, момче. Мисля, че не сме се запознавали официално.
Акос я изгледа намръщено. Познаваше я. Мъжът ѝ и дъщеря ѝ изпитаха на гърба си дарбата на Сайра, преди да умрат, а след това тя се беше залепила за Ризек.
— Какво правите тук? — попита той. — Нали уж бяхте верни на Ризек? А сега, какво… обърнахте се към бащата още преди синът да е изстинал?
— Аз съм верен на семейството си — отвърна Вакрез.
— Защо? Нима майката на Лазмет не е убила вашата? Как изобщо сте живи? Нали тя избила всички, даже и братовчедите му.
— От него има полза. — Има отметна един бял кичур над рамото си. — Затова е жив. Това е философията на Ноавек. Затова и аз, и ти, момче, сме живи.
Вакрез я погледна смръщено.
— Каква полза има от вас човек като Лазмет Ноавек, сър?
Акос не можа да устои и добави почтителното обръщение. Беше свикнал да вижда Вакрез Ноавек облечен в броня и власт. Човек, от когото трябваше да се страхува.
— Аз чета сърца — изрече Вакрез някак неловко. — Кой е честен. И други неща. Трудно е да се обясни.
— Ами ти? — попита Акос Има.
— Той чете сърца, а аз ги изтръгвам. — Има разгледа ноктите си. — Пратиха ни да те претеглим, ако успеем.
— Дай си ръката, момче — подкани го Вакрез. — Чака ме и друга работа днес.
Червата на Акос изкъркориха от глад, но той не можа да усети жуженето на потока, затова разбра, че дарбата му още не се беше изтощила. Подаде си ръката, Вакрез го улови за китката, дръпна го по-наблизо. Погледна го в очите, примижа, стисна го. Кожата му беше топла и мазолеста.