— Искам да ми дадеш дума, че няма да се откажеш. Без половинчати работи. Ще правиш каквото ти кажа, точно както ти го кажа, даже и да настръхваш от ужас.
Акос беше примрял от глад, за да обмисли внимателно всичко, пък и нямаше кой знае колко възможности пред себе си.
— Думата ти — повтори тя, без да го пуска.
— Давам ти думата си. Ще направя каквото е нужно, за да го убия.
Тя пусна ръката му.
— Добре — каза, после се загледа пак в огъня, докато той се тъпчеше.
Глава 42
Сайра
Търговците по главната улица в Гало раздигаха сергиите си на колела за деня. Спрях се да погледам как продавачката на фигурки от кафяво стъкло, които се побираха в дланта, ги увиваше в плат и нежно ги редеше в кутия. Скоро щяха да започнат ураганите, но аз нямаше да ги видя.
Продължих нататък към авиобазата, където Тека беше оставила транспортния си кораб на съхранение и за поправка. Подминах мъж, който размаха пушено месо в лицето ми. Един сема продаваше разсад, чиито млади коренчета се мъчеха да захапят всичко наоколо. Оживлението на пазара щеше да ми липсва, напомняше ми за улиците на Воа, но без усещането за страх.
Подминах последната сергия на колела, отрупана с кошници с най-различни печени ядки, включително от други планети, и видях насред улицата да клечи мъж и да стиска главата си. Ризата се беше опънала по раменете му и гръбнакът му се очертаваше. Не го познах, докато не се приближих съвсем. Отдръпнах ръката си назад, щом видях, че е Айджа.
— Ей, Кересет! Какво ти е?
Той трепна, щом чу името си, но не отговори.
— Айджа!
Името още ме затрудняваше, това беше единственото съчетание от гласни и съгласни звуци на тувхийски, с което продължавах да се боря. Вече знаех, че Айджа Кересет ми е брат, но бях също толкова сигурна, че ние никога нямаше да бъдем брат и сестра, защото аз не можех даже да произнеса името му.
Той повдигна глава, в очите му плуваха сълзи. Това поне не беше нещо ново. От край време Айджа си беше плачлив, за разлика от брат си.
— Какво ти е? Да не те боли нещо?
— Не — насили се да ми отвърне той. — Не, изгубихме се. В бъдещето. Знаех, че така ще стане, знаех, че това е най-лошият изход, но трябваше да видя, трябваше да разбера…
— Хайде, стани. Ще те заведа при майка ти. Тя ще ти помогне, знам.
Не можех да го докосна, не и на Огра, където дарбата ми се усилваше, но го хванах за ризата и го вдигнах. Той се изправи и отри очи с опакото на ръката си.
— Знаеш ли, майка ми все повтаряше едно време, че който търси болка…
— Я намира. Знам.
Намръщих се. Това само Ризек го знаеше!
Било е значи в някой от спомените, които той му завеща.
Докато триеше очите си, забелязах, че ноктите му са изгризани до месо, а кожичките им са оръфани до кръв. Това също беше навик на брат ми. Дали го беше научил от спомените?
Хванах го за ръкава и го поведох към временното жилище, което огранците им бяха дали със Сифа. То беше по-приветливо от стаичката, която делях с Тека, защото даваше подслон на оракули, и се намираше на пъпа на града. Познах го по знамето с бродирано червено цвете, което висеше от прозореца над улицата.
Между две дюкянчета имаше тясна скърцаща вратичка, която водеше нагоре до апартамента. Тя беше боядисвана толкова много пъти, че на места, където боята се беше обелила, се показваха различни цветове — оранжево, червено, зелено. Най-горният слой беше тъмносин. Бутнах я и задърпах Айджа нагоре по тясното стълбище.
Щях да почукам, но вратата стоеше открехната. Сифа седеше в дневната, която беше украсена с висящи тъкани: едни — по-дебели и приятни, други — тънки и прозрачни. Беше скръстила крака, с боси нозе и затворени очи. Самото олицетворение на ясновидка.
Моята майка!
Не бяхме разменили ни една дума от утрото, когато срещнах Вара. Избягвах я, преструвах се, че наученото за потеклото ми не ме променя такава, каквато съм. Илира Ноавек си оставаше моя майка, Лазмет Ноавек — мой баща, Ризек Ноавек — мой брат. Да призная истината за произхода си означаваше да призная, че те имат власт над мен. Ала аз не можех.
Не бих си признала.
Почуках на вратата и я бутнах. Сифа се обърна.
— Какво се е случило?
Тя стана на крака. Гледаше обляното в сълзи лице на Айджа.
— Аз… аз не направих каквото ми заръча. — Той пак обърса очите си. — Не изпълних задачата. Беше…
Преди да потънат в своите странности, както неизменно ставаше, когато бяха заедно, аз го прекъснах:
— Ти Ризек ли си?
Айджа и Сифа ме зяпнаха безизразно.