— Когато най-напред се събуди, ти каза „ние“. „Ние“ се изгубихме в бъдещето.
— Не знам за какво говориш.
— О, нима? — Приближих се до него. — Значи това не е бил обезумелият ми себичен брат, който говори за себе си с кралското „ние“?
Айджа заклати глава.
— И не е брат ми този, който гризе ноктите ти, чопли храната ти, върти ножа ти и си спомня майка ни?
Знаех, че крещя, може би се чувах през стените, но пет пари не давах. Бях видяла тялото на брат ми. Бях го бутнала в Космоса. Бях изтрила кръвта му от пода. Бях погребала дълбоко в душата си гнева, скръбта, съжалението.
Сенките се стичаха надолу по ръцете ми, извиваха се около пръстите ми, промушваха се между шевовете на ризата ми.
— Ризек?
— Не точно — отвърна той.
— Какво тогава?
— Ние сме ние. Една част от нас е Айджа, другата е Ризек.
— През цялото време ти си бил… — мъчех се да намеря подходящите думи — … отчасти Ризек и не си казал нищо?
— След като беше убит? — отвърна той язвително. — Дръж дарбата си далеч от мен. — Сенките под и над кожата ми се протягаха към него, горяха да бъдат споделени. — И ти се чудиш защо хората не те обичат?
— Никога не съм се чудила. Ами ти… — Обърнах се към Сифа. — Ти както винаги не изглеждаш изненадана. През цялото време си знаела, че между нас има шпионин…
— Той не е шпионин — рече Сифа. — Иска само да го оставим на мира.
— Не е минал и един цикъл, откакто Айджа уби Ориев Бенесит, за да задържи Ризек на власт — изрекох с тих глас. — А ти ми казваш, че искал да го оставим на мира?
— Докато тялото на Ризек беше живо, ние не можехме да се измъкнем от капана, в който бяхме — отвърна Айджа, Ризек, знам ли кой, и се приведе към мен. — Без него ние сме свободни. Тоест щяхме да бъдем свободни, ако не бяха проклетите видения.
— Проклетите видения. — Засмях се. — Ако паметта не ме лъже, ти, Ризек, подложи Айджа на мъчения, за да размениш спомените си с него срещу тези видения. А сега ги ненавиждаш? — Пак се разсмях. — Така ти се пада.
— Виденията са проклятие — призна той неловко. — Те непрестанно ни хвърлят всред живота и болката на другите хора…
Главата ми беше като плюшена играчка, която се пръска по шевовете от натъпканите в нея парцали. През ум не ми беше минавало, че Ризек, в каквато и форма да съществуваше сега, може да не иска силата, която беше в ръцете му. Но когато си спомних онзи Ризек, който ми беше запушил ушите в коридора и ме беше носил на гръб през шотетските тълпи народ до странстващия кораб, това не ми се стори толкова необичайно.
И все пак не беше редно. Нито Ризек Ноавек, нито Айджа Кересет заслужаваха да се отърват от последиците от своите действия.
— Е, сега няма да се оплакваш само от виденията, които те хвърлят сред болката на другите, защото идваш с мен на Урек.
— Не, няма да дойдем.
Приближих се на една педя от него и вдигнах двете си ръце над лицето му. Сенките ми се бяха сгъстили ѝ силата ми се виждаше в целия ѝ ужас — черните пипала се извиваха над и под кожата ми, очерняха ме, обгръщаха ме. Болката пищеше от всеки изит на тялото ми, но целта ми помагаше да мисля въпреки нея.
— Тръгни с мен — изрекох с дрезгав шепот. — Или ще те убия още сега с голи ръце. Бойните умения на Ризек няма да ти помогнат, защото си в тялото на Айджа Кересет, а той е по-слаб от мен в бягането, в борбата и даже в надпреварата на волите ни.
— Заплахи — процеди той през зъби. — Не можеш да се издигнеш над тях, нали?
— Предпочитам да мисля за тях като за обещания — усмихнах му се аз и показах всичките си зъби.
— Защо сме ти?
— Имам да свърша една работа и ми трябва човек, който познава навиците на Лазмет Ноавек, а твоята глава е съкровищница.
Той отвори уста да ми възрази, но Сифа го изпревари:
— Ще дойде. Аз също. Времето ни тук свърши.
Понечих да споря, но разумната ми страна надделя. Нямаше да е зле да имам не един, ами двама оракули на борда, които да ми помогнат с плана за убийството. Даже ако в единия се е скрил злият ми брат, а другият е биологичната ми майка, която ме е изоставила.
Беше нелепо.
Точно като галактиката.
Глава 43
Акос
— Най-напред трябва да се справим с Вакрез — рече Има.
Акос лежеше на пода край огнището, коремът му стържеше. Беше изгубил свяст по-рано, докато се връщаше от банята, и вместо да стане, когато Има влезе, се пльосна по гръб. Тя тикна в ръцете му нова торба с храна и той я взе, но не и наполовина толкова нетърпеливо, колкото последния път. Беше открил, че половин вечеря е по-лошо от никаква вечеря.