— Задръж най-ярката картина с дарбата си, която можеш. Ще те пипна с ръка след три… две… едно.
Хладните ѝ пръсти се впиха в китката му. Той се опита да си помисли отново за шотетската си броня, но му беше трудно с обърканите спомени за Киси, която се мъчеше да навре дългите си ръце в едно детско палтенце, и Сайра, която го държеше здраво за рамото, докато дърпаше каишите на бронята.
— Разсеян си — скастри го Има. — Времето ни изтече, затова ще трябва да се упражняваш сам. Опитвай с различни картини и се старай поне малко да се дисциплинираш.
— Аз съм дисциплиниран — троснато отвърна той и отвори очи.
— Детска играчка на пълен корем и в добро здраве — отвърна тя. — Сега трябва да се научиш на самодисциплина, когато мозъкът ти не работи. Опитай пак.
Той опита и този път си представи палтото от кутях в Тувхе, което беше друг вид броня срещу студа. Почувства гъдела по тила си там, където то свършваше и започваше шапката. Опита тази картина още два пъти, преди Има да погледне изящния часовник на ръката си и да обяви, че трябва да си тръгва.
— Упражнявай се — подкани го тя. — Вакрез ще те посети по-късно и ти трябва да го заблудиш.
— Трябва да овладея това до довечера? — попита той.
— Защо очакваш, че животът ще ти даде отсрочка? — Има се намръщи. — Никой не ни е обещавал спокойствие, утеха, справедливост. Само болка и смърт.
И си тръгна.
Говори почти толкова окуражително, колкото и ти — каза той на Сайра в главата си.
Акос се опита да упражнява това, което го научи Има. Наистина опита. Но просто не съумяваше да съсредоточи мислите си върху едно нещо за повече от минутка-две. И не след дълго изгуби твърдостта си.
Захвана да обикаля из стаята по края ѝ, спря пред прозореца и надникна през летвите на капаците, които бяха от същото черно дърво като на пода. Изискани решетки за затворник, каза си той.
Не беше мислил много за баща си след смъртта му. Всеки път, когато се сещаше за него, мислите му го спъваха и той ги насочваше към по-важната мисия, за която беше дал обещание — да спаси Айджа. Но на това място защитните му сили рухваха от недохранването и объркването и той си спомняше жестовете на едрия и тромав Осех, който все събаряше нещо от масата или удряше по невнимание главата на Айджа. Миризмата му на изгорели листа и машинно масло от съоръженията в нивите с тихоцвет. Единствения път, в който се скара на Акос за двойката на един тест, а после избухна в сълзи, щом разбра, че беше разревал малкия си син.
Осех беше едър и чувствителен мъж и Акос знаеше, че баща му го обича. Но неведнъж се беше чудил защо с него бяха толкова различни. Акос таеше всичко в себе си, даже и дреболии, които не бяха тайна. Този инстинкт да бъде сдържан го правеше повече Ноавек.
А Сайра, която се пръскаше по шевовете от енергия, идеи, даже гняв, приличаше повече на баща му.
Може би затова му беше невъзможно да не се влюби в нея.
Влезе Вакрез, ала колко време стоя в стаята, преди да се покашля, Акос не можеше да каже. Той мига насреща му няколко секунди, после седна тежко на ръба на леглото. Беше си наумил да измисли по-хубава картина за дарбата си. Но не го беше направил. Сега Вакрез щеше да заподозре, че Акос си възвръща силите.
По дяволите, изруга наум той. Има му беше предложила броня, стена — защитна преграда между него и света. Нито едно от двете не му се видя намясто тогава, но какво друго му оставаше?
— Добре ли си, Кересет? — попита го Вакрез.
— Как е съпругът ти Малан? — отвърна Акос. Трябваше да спечели малко време.
— Добре е. — Вакрез присви очи. — Защо?
— Винаги съм го харесвал — сви рамене Акос.
Можеше ли ледът да бъде защитен зид? Той добре познаваше леда. Но у дома от него човек трябваше да се пази, а не да го ползва като щит.
— Той е по-голям добряк от мен — изсумтя Вакрез. — Всички го обичат.
— А знае ли, че си тук?
Ами метална обвивка дали няма да свърши работа — като аварийна капсула или кораб? Не, тях не ги познаваше.
— Знае и ми каза да бъда по-внимателен с теб — подсмихна се Вакрез. — Щяло да помогне да се разкриеш по-лесно. Много хитро.
— Не знаех, че имаш нужда да ти се разкривам — изрече мрачно Акос. — Та ти се ровиш в душата ми, все едно дали аз искам, или не.
— Предполагам, че е така. Но ако не размътваш нарочно сам емоциите си, ще бъде по-лесно да ги тълкувам. — Вакрез го повика с жест. — Изпъни ръката си напред и да приключваме с това.