Акос нави ръкава си и отдолу се показаха сините белези, които беше татуирал върху кожата си с шотетския ритуал. През втория белег имаше черта за смъртта на Бронирания, когото беше убил в преследване на по-висок ранг.
Откри, че се завръща на полетата оттатък перестата трева, където дивите цветя бяха крехки и кашести и където Бронираните се скитаха, избягвайки всичко, през което течеше потокът. Онзи, когото беше убил, го беше открил с облекчение. Акос му беше дал отдих от потока.
Тогава Акос беше усетил близост с Бронирания, каквато сега отново откри. Представи си, че е чудовище с многобройни крака и твърда, костелива черупка по тялото. Черните му святкащи очи бяха скрити под навес от твърда изпъкнала кост.
После в пристъп на ярост си представи как тази кост се разцепва на две. И почувства това в мига, в който потокът пак отекна в него, зажужа в костите му. Вакрез кимна на себе си със затворени очи, а Акос се постара да запази раната отворена, тъй да се каже.
— Има ми каза, че ще използва дарбата си, за да те подтиква да мислиш за предаността към баща ти — към Кересет, не Ноавек. Виждам, че е успяла.
Акос примигна. Дали Има не му беше направила нещо, когато беше при него, за да го накара да си спомни за Осех? Или това беше чисто съвпадение? И в двата случая беше извадил късмет.
— Ти май не се чувстваш добре — отбеляза Вакрез.
— Така става, когато биологичният ти баща те затвори в къщата си и дни наред те мъчи с глад — тросна му се Акос.
— Може би си прав.
Вакрез сви устни.
— Защо му се подчиняваш? — попита Акос.
— Всички се подчиняват на Лазмет — отвърна командирът.
— Не, има хора, които престават да бъдат страхливци и си тръгват. А ти стоиш. Причиняваш болка на хората.
Вакрез се покашля.
— Ще му кажа, че имаш напредък.
— Кога — преди или след като се проснеш пред него и му целунеш краката?
За негова изненада Вакрез си замълча, обърна се и излезе.
Лазмет седеше на маса пред камината, когато стражите отново отведоха Акос в покоите му. Стаята приличаше на онази, която той беше отключил при първото си влизане в имението — черна дървена ламперия, в която се отразяваше трепкащата светлина от фензу, меки платове в тъмни цветове, навсякъде купчини с книги. Уютно местенце.
Лазмет се хранеше. Печена мъртва птица, подправена с препечена до въглен переста трева и пържени черупки от фензу. Коремът на Акос изкъркори. Колко му е да грабне малко от гозбата на масата и да я натъпче в устата си? Нямаше да съжалява да вкуси нещо, което не е било мариновано, сушено или меко. Толкова време беше минало…
— Не мислиш ли, че това е детинщина? — успя да каже, като преглътна слюнката, напълнила устата му. — Да ме съблазняваш с храна, когато ме мъчиш от глад?
Акос знаеше, че този мъж не му е баща, не и така, както Осех Кересет, който го беше научил да си закопчава палтото, да управлява кораб и да си зашива ботушите, когато подметките им паднат. Осех му викаше Дребосък, преди да разбере, че Акос ще израсте най-едър от всички, и беше умрял, знаейки, че няма да го спаси от отвличане, но въпреки това се бори и опита.
А Лазмет го гледаше, все едно искаше да го разглоби на части и пак да го сглоби. Все едно беше създание, което разрязваш в час по биология, за да видиш вътрешното му устройство.
— Исках да те видя как ще реагираш на храната — отвръща Лазмет и свива рамене. — Дали си животно, или човек.
— Довел си тук Има Зецивис с едничката цел да ме промени — рече Акос. — Какво значение има какъв съм бил, когато това, което съм, е в твоя власт?
— Аз съм любознателен човек.
— Ти си садист.
— Садистът изпитва удоволствие от страданието — рече Лазмет и повдигна пръст. Беше босоног, краката му бяха потънали в мекия килим. — Аз не изпитвам удоволствие. Аз съм ученик. Мен ученето ме изпълва с радост, а не болката заради самата болка.
Той покри чинията със салфетката, която лежеше в скута му, и стана от масата. Сега, когато вече не виждаше храната, на Акос му беше по-лесно да обуздае порива си да се нахвърли на чинията.
Има му беше заръчала да се преструва, че решителността му отслабва. Това беше целта на тази среща — да докаже на Лазмет, че методите му дават резултат, но не прекалено очебийно, така че той да надуши нещо.
Има му беше помогнала отново да намери пътя си. След смъртта на Ризек той остана без посока, тъй като с него умря и надеждата му да върне някогашния Айджа. Оттогава живееше без мисия, без план, не беше взимал ничия страна. А Има му помогна да намери обратния път до онова отдаване, което беше посветил на брат си след пристигането си в Шотет. Щеше да убие Лазмет. Нищо друго нямаше значение.