Беше предал Тувхе. Беше изоставил Сайра. Беше изгубил името, ориста, собственото си лице. Нямаше къде да се завърне, когато всичко свършеше. Затова трябваше да хвърли всичките си усилия тук.
— Чувам, че си тувхиец — обади се Лазмет. — Винаги съм си мислил, че езикът на откровението е легенда. Или най-малкото — преувеличение.
— Не — рече Акос. — Аз намирам в него думи, които дори не съм знаел, че съществуват.
— Винаги съм се чудил. Ако нямаш дума за нещо, възможно ли е въпреки това да знаеш какво е то? Дали е нещо, което живее в теб неизречено, или изчезва от съзнанието ти напълно? — Той взе чашата си, пълна с някаква тъмна лилава течност, и сръбна от нея. — Ти сигурно си човек от единствения народ, който знае, но май нямаш умствените способности да ми отговориш.
— Смяташ ме за глупак.
— Мисля, че си програмирал себе си да оцеляваш и не ти остава енергия за нищо друго — отвърна Лазмет. — Ако не ти се беше налагало да се бориш за живота си, навярно от теб щеше да излезе по-интересен човек, но какво да се прави.
Единствената причина да се старая да ти бъда интересен, помисли си Акос, е, защото знам, че в противен случай ще ме убиеш.
— Има една дума на огрански. Киерта. Това е истина, която преобръща живота. Ето това ме доведе тук. Разбрах, че с теб сме син и баща.
— Син и баща — повтори Лазмет. — Защото съм преспал с една жена, а тя те е дала на оракул? Всеки човек в галактиката има родители, момче. Няма нищо изключително в този подвиг.
— Тогава защо се интересуваше какви са ми очите? Защо ме повика тук да разговаряш с мен отново?
Лазмет замълча. Акос пристъпи към него.
— Защо си се мъчил да направиш от Ризек убиец?
— Думата „убиец“ е запазена за хора, които не харесваме — отвърна Лазмет. — Всички други са воини, бранители, борци за свобода. Аз обучих сина си да се бори за народа си.
— Защо? — Акос наклони глава. — Какво те е грижа за народа му, за народа ти?
— Ние сме по-добри от тях. — Лазмет тръшна чашата си върху масата. Изправи се. — Ние познахме богатствата на галактиката, когато те още не бяха решили как ще се назоват. Ние знаем кое е ценно, пленително, важно, а те го изхвърлят. Ние сме по-силни, по-издръжливи, по-находчиви, а те от край време са ни стъпили на врата и успяват да ни държат в подчинение. Но ние ще надигнем главите си. Те не заслужават да стоят над нас.
— Разбирам, ти мислиш за Шотет като за себе си.
— Сигурен съм, че ти си имаш своите идеали, виждам блясъка в очите ти — рече с насмешка Лазмет. — А аз имам нещо друго.
— Какво? Жестокост? Любопитство?
— Аз искам, искам и ще сложа ръка на всичко, което успея. Даже ако това си ти.
Лазмет тръгна към него. По-рано Акос не беше забелязал, че е по-висок от баща си. Не много, защото Лазмет се извисяваше над повечето люде, но достатъчно, за да се забележи.
Представи си, че е Бронирания, и изпразни цялата си вътрешност за десети път този ден. Беше се упражнявал, откакто Вакрез го остави предишния ден. Не беше мигнал, за да се упражнява. Беше се научил да потиска дарбата си бързо и също толкова бързо да я отприщва. Това изсмукваше цялата му енергия, но той напредваше.
Почувства нахълтването на Лазметовата дарба в съзнанието си и отстъпи пред нея. Усещането беше странно, като че ли някой навираше жичка в главата му и леко я допираше в онази част от мозъка му, която контролираше движенията му. Пръстите му се свиха конвулсивно, после се удариха леко едни в други, без да им е пращал сигнал. Устата на Лазмет потрепна, когато зърна движението, и Акос почувства как въображаемата жица се оттегли.
— Вакрез ми докладва очарователни неща за вътрешното ти състояние. Никога не съм го виждал да си блъска главата толкова много над някого. Казва, че напредваш в правилната посока.
— Върви по дяволите! — изруга Акос.
Лазмет се поусмихна.
— Трябва да поседнеш. Знам, че си уморен.
Лазмет влезе във всекидневната. Това беше обикновена стая с мека черга до камината и библиотека, натъпкана с книги на всички езици. Лазмет се настани в креслото пред огъня и зарови пръстите на краката си в кадифения килим. Акос го последва колебливо и застана прав до огъня. Наистина беше уморен, но нямаше да се подчини. Вместо да седне, той се подпря на полицата над камината и се втренчи в пламъците. Някой ги беше поръсил с някакъв син прах, от който синееха по краищата.
— Ти си отраснал с оракул — поде Лазмет. — Знаеш ли, че през целия си живот като зрял мъж се опитвам да намеря оракул?