— Пробва ли да потърсиш в някой храм? — попита Акос.
Лазмет се изсмя късо.
— На теб, естествено, ти е ясно, че е почти невъзможно да заловиш човек, който те очаква. Затова си признавам, че не разбирам защо майка ти е позволила да бъдете отвлечени с брат ти. Тя сигурно е знаела какво предстои да се случи.
— Сигурен съм, че е знаела — горчиво призна Акос. — Освен това е вярвала, че е било необходимо.
— Това е жестоко. Сигурно изпитваш гняв.
Акос не знаеше как да му отговори. Той не беше Сайра, та да забива ноктите си където свари, макар че определено разбираше порива.
— Признавам си, че не разбирам стратегията ти — рече накрая. — А че имаш стратегия, имаш, затова не ме унижавай, като се преструваш, че нямаш.
Лазмет въздъхна:
— Пак ставаш досаден. Но може би си прав — наистина има нещо, което искам от теб. И нещо, което съм склонен да ти дам в замяна.
Той прекоси стаята, върна се на масата, където беше покрил вечерята си. Уханието ѝ още се носеше във въздуха — сочно месо и пикантен сос, с переста трева, обгорена до степен, в която свойствата ѝ, предизвикващи халюцинации, изчезват и остава само пикантният ѝ вкус.
Лазмет се премести на съседното място и повдигна метален похлупак, който скриваше гозбата с приборите. Още една печена мъртва птица. Още една гарнитура от пържени черупки от фензу. И нарязан на кубчета солен плод.
— Вечерята е твоя. Ако ми кажеш как се вмъкна в имението.
— Какво?
Акос беше втренчил очи в храната. Стаята наоколо му беше изчезнала в мрак. Коремът го заболя.
— Някой ти е помогнал да влезеш — търпеливо обясни Лазмет. — Нито една от външните ключалки не е била разбита или повредена, а не е възможно да си се покатерил по стената, без някой да те види. И тъй, кажи ми кой те пусна в къщата, и можеш да изядеш вечерята.
Джорек. Дълги мършави ръце и брада, която тук-там покрива лицето му. Той беше взел пръстена, който Акос носеше на врата си, преди да тръгнат от чичовия му дом, за да го пази. Той беше предложил ръката на майка си, за да не падне по калдъръма. Джорек е добър човек, напомни си Акос. Той дори не искаше да те вкара в имението. Ти нечестно го принуди да те пусне. Не можеше да издаде името му на Лазмет в замяна на една вечеря.
Кажи ми защо си тук.
Не, помисли си той в отговор на онази Има, която живееше в главата му. Не и това. Няма да го предам.
Има му беше казала да се ослушва за възможност да даде сведения на Лазмет. Да му покаже, че нещо се променя. Да поддържа интереса му жив. А ето че тази възможност му се поднасяше на тепсия.
— Не ти вярвам. — Акос затвори очи. — Мисля, че ще вземеш храната в мига, в който ти кажа това, което искаш да знаеш.
— Няма. — Лазмет се отдалечи от чинията. — Ето, дори отстъпвам встрани. Повярвай ми за това простичко нещо, Акос. Аз не търся наслада в болката. Искам да видя какво ще направиш и няма защо да ти взимам вечерята, щом веднъж изпълниш желанието ми. Няма как да не виждаш логиката ми.
Очите на Акос запариха от сълзи. Беше много гладен. Беше много изморен. Трябваше да послуша съвета на Има.
Това ли е мисията ти — да бъдеш верен на семейството, приятелите, народа си?
Не.
Това не беше неговата мисия.
— Кузар — заекна той. — Джорек Кузар.
Лазмет кимна. Отдалечи се от масата, седна в креслото и остави Акос да се наяде.
От перестата трева му излязоха киселини. Вкусът ѝ се надигаше на гърлото му и той не спираше да се оригва. Не го оставяше да забрави.
Акос опипа вдлъбнатинката на шията си, където до неотдавна се беше притискал пръстенът на семейството на Ара. Повече нямаше да го види. Това не го тревожеше особено, защото никога не беше мислил, че го заслужава. Не беше редно убийството на един човек да му отваря широко вратите на техния дом. Но като си помислеше как щеше да го погледне Ара, ако някога се измъкнеше оттук…
Поредното оригване излезе и той затисна устата си.
По дървената ламперия до камината се почука. Панелът се отмести назад, за да пропусне Има. Бялата ѝ коса беше вързана назад, тя беше облечена по-небрежно от друг път, в черни спортни дрехи и меки обувки. Тайнствените ѝ сини очи се впиха в него.
— Разкажи ми — с разтреперан глас изрече Акос.
— Ти направи каквото е необходимо.
— Разкажи ми какво стана — гневно отвърна той.
Тя въздъхна.
— Арестуваха Джорек.
Акос усети горчивия вкус в устата си и хукна към банята. Тъкмо стигна до тоалетната, червата му се повдигнаха и той повърна всичко, което беше изял. Опря чело в седалката и зачака спазмите в корема му да преминат. От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.