— О, знам ли… да ѝ връчиш медал! — размаха ръце Етрек.
Погледнах Айджа. Той наблюдаваше Етрек, сякаш се готвеше да го фрасне.
Все по-лесно ми ставаше да мисля за Айджа като за двама души в едно тяло или като за един нов, смесен човек, тъй като хем виждах в него брат си, хем не го виждах. Гордостта на Ризек го накара да се ядоса на Етрековата радост от убийството му, ала безволието на Айджа укроти реакцията. Заедно те се бяха превърнали в нещо… различно. Ново, но не непременно по-добро.
Времето щеше да покаже.
— Кажи им, че огранците са ни дали назаем кораба и не знаем нищо за първоначалния му екипаж — заръча Тека на Иса. — Би трябвало да ги убеди, ако се запишеш ти на камерите. Изобщо не звучиш като шотетка.
— Добре — съгласи се Иса. — А вие излезте от кадър.
Ние се дръпнахме назад, а Иса включи камерите на навигационния екран, за да запише отговора си на насечен отирийски. За огранка тя беше даровита лъжкиня.
Дни щяха да минат, преди да пристигнем от Огра на Урек. През повечето време, приведена над масата в кухнята, рисувах карта на имението на Ноавек етаж по етаж. Отново и отново прекосявах в спомените си коридорите на прислугата, търсех пипнешком в тъмното вдлъбнатини, кръгове и тайни панели. Повтарях си, че ще ми е от полза за предстоящата мисия, а също така по този начин избягвах Сифа. Но имах и други причини. Усещах, че пресъздавайки къщата на хартия, се очиствам от нея, стая по стая. А когато завършех скицата, онова място щеше да изчезне за мен.
Поне такава беше теорията ми.
Когато приключих, повиках в кухнята Айджа — наричах го с това име, защото се намираше в тялото на това момче и той засега не възразяваше. Останалите се бяха учудили, че включих и него в малката ни групичка, но аз им заявих, че искам да вземем с нас и оракулите, и никой не зададе повече въпроси.
Той влезе в помещението с предпазливо изражение на лицето, което неочаквано ми напомни за Акос. Пренебрегнах острата буца, която заседна на гърлото ми, и посочих скиците на имението, надписани по етажи с разкривения ми неравен почерк.
— Искам да ги прегледаш дали са точни. Трудно е да възстановиш едно място по памет.
— Ако ти желаеш да прекараш дните си, като бродиш в спомените си за имението Ноавек — изрече Айджа, макар че в този момент звучеше повече като Ризек, — ние не щем.
— Пукната пара не давам за желанията ти — отсякох рязко. — Това ти е проблемът на теб, проблема, който винаги си имал. Въобразяваш си, че си най-големият мъченик в галактиката. Е, никой не се интересува от неволите ти! Води се война. А сега прегледай! Проклетите! Скици!
Той се взира в мен известно време, после приближи до масата и се надвеси над тях. Разгледа набързо първата, после се пресегна за молива, който бях оставила на ръба, и се зае да прерисува очертанията на трофейната зала.
— Не познавам Лазмет толкова добре, колкото теб — казах, когато се поуспокоих. — Спомняш ли си нещо за него, което може да ни е от помощ да го надхитрим? Странни навици, особени наклонности?
Известно време Айджа мълча, премести се вдясно, за да разгледа следващата скица. Чудех се дали ще се наложи да го сплаша пак, за да отговори на въпроса ми, както стана с картите, но тогава той заговори.
— Чете предимно исторически книги — изрече със странен, тих глас, какъвто не бях чувала от него досега. — Обсебен е от идеята всичките му килими и дрехи да бъдат меки. Чух го веднъж да се кара на една прислужница, че прекалила с колосването на ризите му и те станали много твърди. — Айджа преглътна, зачеркна една от вратите, които бях отбелязала, и я нарисува на отсрещната страна на една стая. — И обича плодове. Някога по негово нареждане един от транспортните му кораби внасяше контрабандно сорта алтос арва от Трела. Плодовете често се варят, докато се свият, и се използват в малки количества за подслаждане — повечето хора не могат да ги ядат сурови, защото са прекалено сладки. Останалите скици са наред.
Той остави молива и се изправи.
— Нали знаеш, че ще имаш само един шанс с него? — попита ме Айджа. — Защото разбере ли веднъж, че си там, разбере ли веднъж какво се каниш да направиш…
— Ще ме овладее с дарбата си. Знам.
Айджа кимна.
— Сега мога ли да си вървя, или пак ще ме плашиш със смърт?
Махнах с ръка към вратата. В главата ми започваше да се оформя план. Облегнах се гърбом на шкафа и втренчих поглед в скиците с надеждата да получа вдъхновение.
Трябваше да чакаме четвъртия ден от пътуването, за да можем да се свържем с Джорек на Тувхе.