Когато навлязохме в обсега на предавателите, вече се бях уморила от миризмата на химикалите в рециклираната вода, които я пречистваха, от консервите, които притопляхме на малката печка в корабната кухня, и от грубата постеля на простото дървено легло. Уморила се бях и от спомените ми с Акос тук, когато лежахме сгушени на одеялата, удряхме си ръцете, щом посегнехме едновременно за паници от кухненския шкаф, и си разменяхме дяволити погледи над главата на Тека всеки път, щом тя се изпречеше помежду ни.
За първи път ми мина през главата, че разрушаването на странстващия кораб имаше и добра страна. Поне нямаше да мога да се връщам към спомените си там.
Погнусих се от мимолетното отклонение в мислите си. Нямаше нищо добро в заличаването на дома ми и погубените човешки животи заедно с него. Просто обезумявах, затворена между стените на кораба.
Тъкмо разресвах с пръсти мократа си коса, когато чух оглушителни стъпки по коридора, и подадох глава от банята да видя кой е. Тека тичаше босонога към мен, по-бледа от обичайното.
— Какво?
— Джорек! Арестували са го!
— Как така? Нали работеше като страж в имението? Той е Кузар!
— Говорих с майка му. — Тека влезе в банята и закрачи напред-назад, без да обръща внимание на локвичките, които бях оставила, докато се бършех. Малките ѝ крака се отпечатаха по пода. — Ара каза, че миналата седмица Акос е влязъл във връзка с тях.
Сякаш получих ритник в корема.
— Какво?
Акос беше в Тувхе. Акос беше у дома, извън Хеса, и се преструваше, че няма война. Той беше…
— Склонил Джорек да го вкара в имението на Ноавек. Джорек не искал, но му дължал услуга.
Тека закрачи още по-бързо.
— И какво е смятал да прави там? — попитах аз. — Тя знае ли?
— Подозира очевидното — отишъл е за същото, за което сме тръгнали и ние.
Отстъпих назад. Облегнах се на стената.
Ненавиждах мига, в който гневът се оттегляше. По-лесно беше да кипя от ярост, че Акос ме беше изоставил без една дума, по-лесно беше да оставя постъпката му да потвърди онова, което подозирах за себе си — че никой не може да ме изтърпи задълго. Но да науча, че е имал причина да ме изостави по този начин…
Тека продължи:
— Седмица след като Акос се вмъкнал в имението, Джорек бил арестуван. Ара смята…
— Акос не би го издал — казах сдържано и поклатих глава. — Нещо се е случило.
— Всеки човек си има предел. Това не значи, че Акос е искал…
— Не, ти не го познаваш като мен. Той не би го предал.
— Добре, все едно — Тека махна с ръце. — Но Джорек ще бъде екзекутиран, защото и двете знаем, че Лазмет Ноавек не арестува и не пуска след това на свобода!
— Знам, знам.
Поклатих глава. Като си помислих, че Акос беше в имението на Ноавек, отново ми идеше да закрещя. Това не бе възможно.
— Тя знае ли дали са го убили? — попитах тихо.
— Един от информаторите ѝ казва, че не са. Държат го като затворник, но никой не знае защо. За какво е притрябвал на Лазмет?
Не се успокоих и това само показваше колко много се страхувах от баща ми. Причините Лазмет да държи хората живи бяха по-страшни от причините, поради които ги убиваше. Бях видяла какво направи с брат ми, как бавно го унищожи и съгради отново. Как подсигуряваше собственото си бъдеще, собственото си наследство, като ваеше сина си по свой образ и подобие. Сега, когато Ризек го нямаше, дали щеше да направи същото и с Акос?
Какво ли му беше причинил вече?
— Не знам, но каквото и да е, не е на добро. — Тека спря на място.
Стояхме и се гледахме в лицата, разделяше ни сигурната загуба на двама приятели.
Очаквах острата болка на скръбта, но не почувствах нищо. Черната дупка в душата ми беше погълнала всяко усещане в тялото ми, изпразвайки ме като кожена обвивка, придържана от скелет и мускули.
— Да вървим да убием баща ти.
Глава 45
Сайра
Откакто бялото спираловидно кълбо на Урек се показа на хоризонта, усетих, че започва обратното отброяване. Оставаха ни три дни. Три дни, за да довършим кроежа за убийството и да го доведем до успех. Три дни да сложим край на войната, преди тя да е унищожила Тувхе и Шотет.
Никога не бях виждала небето над Воа да пустее така. В далечината имаше патрулен кораб на правителството с нарисувания герб на рода Ноавек. Беше от по-новите, с коси линии, сякаш вечно пикираше. Той проблясваше на мъжделивата дневна светлина.
Това беше единственият кораб сред целия кръгозор.
— Не се тревожи — рече Тека, когато забеляза, че всички се бяхме умълчали. — Маскирани сме. На тях им приличаме на патрул.