В този момент на навигационното табло светна червена лампичка. Иса се обърна назад с повдигнати вежди към Тека. Обаждането най-вероятно идваше от патрулния кораб.
— Свържи ни — рече Тека, разкопча си колана и отиде до рамото на Иса.
— Говори патрулен кораб ХА774. Моля, удостоверете самоличността си.
— Патрулен кораб ХА993. Какво правите във въздуха, ХА774? — попита Тека, без да се запъне. — Не ви виждам в обновения списък.
С жестове тя посочи на Иса мястото, където хората на Етрек ни чакаха да кацнем. Подкани я да действа по-пъргаво.
— В колко часа е излязъл графикът ви, 993?
— 1440 — отвърна Тека.
— Информацията ви е остаряла. Нашият беше пуснат в 1500 часа.
— Аха — въздъхна Тека, — грешката е наша. Връщаме се в станцията за кацане.
Тя удари с ръка върху прекъсвача, за да изключи комуникатора ни.
— Карай!
Иса натисна силно ускорителя с основата на дланта си и ние се спуснахме към мястото за кацане. Внезапната загуба на височина едва не просна Тека на земята и тя се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Иса приближи кораба към кръпката празни покриви в покрайнините на Воа, които бяха посочили хората на Етрек.
— Има ли наистина такъв патрулен кораб ХА993? — попитах аз.
Тека се усмихна широко:
— Не, стигат само до 950.
Веднага щом кацнахме, преди Иса да успее дори да изключи мотора, група хора се завтекоха към кораба. Те носеха огромно платнище помежду си. Наблюдавах ги през навигационния прозорец как хвърлиха платнището върху кораба и го изпънаха с дълги въжета. Докато люкът се отваряше зад мен, те закриха напълно навигационния прозорец.
Пръв слезе Етрек и поздрави мъж с черна коса, която стигаше до раменете му. Когато се приближих, осъзнах, че са братя, може би дори близнаци.
— Брей, не е било на шега — рече братът. — Довел си Сайра проклетата Ноавек с теб.
— Откъде знаеш второто ми име?
Той се усмихна и ми подаде ръка.
— Казвам се Зит. Галено за нещо толкова дълго, че сам не си го спомням. Аз съм големият брат на Етрек.
— Едва ли ще искаш да се здрависаш с мен. Но си добре дошъл да го направиш два пъти с Тека.
— Не ми предлагай ръката, без да си ме питала — отвърна тя. — Здрасти. Тека Сурукта.
— Водим ви и двама оракули — посочих Айджа и Сифа зад мен.
Зит повдигна вежди.
Довършихме запознанството си под прикритието на платнището, с което бяха наметнали кораба, а то изглеждаше здраво и служеше като добър камуфлаж. Тогава Зит ни отведе до входната врата на покрива и слязохме по няколко реда стъпала. В кладенеца на стълбището нямаше прозорци и вътре миришеше на боклуци, но бях доволна, че ни дава подслон.
Отделих се от брат ми, и аз не знаех кой от двамата имах наум. Избързах няколко стъпала напред.
— Как е по улиците на града? — попитах Зит и тръгнах в крак с него.
— Ами отначало имаше много грабежи — рече той. Кичур коса падна на бузата му. — Това беше добре за занаята ни. Но след това Лазмет взе властта и страхът вля разум в главите на всички. Той наложи вечерен час, започна да преследва хората и да ги арестува. Ей такива работи. Това е лошо за занаята.
— Ти в кой занаят си?
— Контрабандния — отвърна Зит. Клепките се спуснаха тежко над очите му, притвориха ги, а и беше надарен с уста, склонна да се усмихва. И ми прати една усмивка. — Предимно лекарства, но внасяме тайно всичко, което носи печалба — провизии, оръжия, всичко.
— Някога внасяли ли сте плодове?
— Плодове ли? — Зит повдигна вежди.
— Да, трябва да намеря алтос арва. Това е трелански плод. И тъй като вносът от Трела е незаконен…
— Контрабандата е единствената възможност. Разбирам. — Зит се потупа с пръст по брадичката. Под нокътя му имаше синина. — Ще разпитам.
Разполагахме ли с алтос арва, можехме да го използваме да се вмъкнем тайно в имението на Лазмет, като се престорим, че пристигането на обичайната доставка е подранило. Стражите едва ли щяха да рискуват Лазмет да не получи своето. И щяха да ни пуснат.
— Ей, защо не покриеш главата си? Тази сребърна кожа… доста бие на очи.
— Да, наистина.
Бях се подготвила да прикрия лицето си, щом веднъж пристигнехме във Воа, затова бях облечена с дълго черно палто с качулка. То беше ушито от лек груб плат, който се казваше маршит, и като повечето водоустойчиви платове се внасяше от Пита. Нахлупих качулката си, Зит отвори вратата в подножието на стълбището и вътре нахлу ярката дневна светлина.
Докато вървях, вятърът развяваше и издуваше полите на платото ми. Никога досега не бях виждала улиците на Воа с толкова мъже и жени, които бързаха, превити на две и заболи очи в земята. Никога досега не е било толкова лесно да изчезнеш между тях.