По някаква причина станах и тръгнах към прозореца. Зърнах се за миг в огледалото, не изглеждах добре. Долнището на пижамата ми беше широко и бях тъжна картина с него. Косата ми на нищо не приличаше, а очите ми бяха червени и подпухнали.
Знаех, че в никакъв случай не трябва да пускам Фин в стаята си. Той беше социопат и ме караше да се чувствам зле. Освен това Мат щеше да убие и двама ни, ако ни хванеше тук.
Затова стоях пред прозореца със скръстени ръце и го гледах кръвнишки. Бях бясна и наранена и исках той да го знае. Обикновено се гордеех с това, че не позволявах на другите да ме засегнат, камо ли пък да им покажа, че са успели да го направят. Този път обаче сметнах, че е по-добре да му дам да разбере какво мисля за него — а именно, че е кретен.
— Съжалявам — каза Фин през прозореца с виновни нотки в гласа. Изглеждаше искрено разкаян, но аз все още не бях готова да приема извинението му. И може би никога нямаше да го направя.
— Какво искаш? — попитах аз приглушено, така че Мат да не ме чуе.
— Да се извиня. И да говоря с теб. — Фин ме гледаше настойчиво. — Важно е. — Прехапах устни, раздвоена между това, което знаех, че трябва да направя, и онова, което исках да направя. — Моля те.
И въпреки че разумът ми говореше друго, аз отворих прозореца. Оставих го сам да се оправя с мрежата за комари и отстъпих назад, сядайки на края на леглото. Фин се мушна с лекота под мрежата и аз се замислих доколко голям беше опитът му в проникването в момичешки стаи.
Той се прехвърли тихо през перваза и затвори прозореца след себе си. Огледа стаята ми и ме накара да се почувствам неловко. Наоколо цареше пълен хаос, дрехи и книги бяха разпилени навсякъде, но повечето ми неща бяха все още в два големи кашона и един куфар, които стояха до стената.
— Е, какво искаш? — попитах аз, опитвайки се да върна вниманието му отново към мен и да сложа край на огледа на вещите ми, който беше започнал.
— Съжалявам — повтори Фин все така искрено. — Бях жесток с теб. — Той погледна замислено настрани, преди да продължи: — Не исках да те нараня.
— Тогава защо го направи? — попитах аз рязко.
Облизвайки устни, Фин пристъпи от крак на крак и въздъхна дълбоко. Той преднамерено се беше държал грубо с мен. Това не беше някакво случайно недоразумение, продиктувано от неговата самонадеяност или несъобразителност. Всичко, което беше сторил, беше целенасочено и предумишлено.
— Не искам да те лъжа и ти давам думата си, че не съм го правил досега — каза Фин, подбирайки внимателно думите си. — Не мога да добавя нищо повече към това.
— Мисля, че имам право да знам какво става — троснах се аз, после си спомних, че Мат и Маги спяха съвсем наблизо и побързах да понижа глас.
— Точно затова съм тук — увери ме Фин. — За да ти обясня всичко. Това не е начинът, по който обикновено постъпвам и затова трябваше да проведа един телефонен разговор, преди да дойда да те видя. Опитах се да си изясня някои неща. И точно затова се забавих. Извинявай.
— Да се обадиш на кого? Какво да си изясниш? — Отстъпих крачка назад.
— Онова, което направи тази вечер, с Патрик — каза Фин и аз почувствах как ми прималява под лъжичката.
— Не съм направила нищо на Патрик — поклатих глава. — Нямам представа за какво говориш.
— Наистина ли? — Фин ме погледна подозрително, сякаш неспособен да реши дали да ми повярва или не.
— Ъ-ъ… не знам за какво говориш — запънах се аз. По гърба ми пробягаха ледени тръпки и почувствах лек пристъп на гадене.
— Напротив, знаеш — рече Фин, кимвайки сериозно. — Но просто не знаеш какво е това.
— Просто съм… много убедителна — казах доста неуверено. Не исках да продължавам да отричам, но още по-неприятен беше вариантът да си призная едно от моите тайни безумства.
— Да, дума да няма — съгласи се Фин. — Но ти не можеш да правиш това. Не и по този начин.
— Нищо не съм направила! А дори и да съм, кой си ти, че да ми забраняваш? — В този момент нещо просветна в ума ми и аз го погледнах. — Можеш ли изобщо да ме спреш?
— Да речем, че не можеш да използваш това върху мен сега. — Фин поклати разсеяно глава. — Дарбата ти не е толкова голяма, особено по начина, по който я използваш.
— Какво е това? — промълвих аз едва-едва, откривайки, че ми е трудно да движа устата си. Бях се отказала от всякакви преструвки, че не знам за какво става дума, отпускайки унило рамене.
— Нарича се внушение — рече Фин натъртено, сякаш това щеше да направи нещата по-ясни. — Технически погледнато, това е психокинеза. Форма на мисловен контрол.
Почувствах се смутена от деловия му тон, като че ли говорехме за домашното ни по биология, а не за възможността да притежавам някаква паранормална способност.