— Дошъл си да ме търсиш! — Челюстта ми увисна. — Значи затова ме зяпаш през цялото време в училище. Ти ме преследваш!
— Не те преследвам. — Фин ме погледна така, сякаш търсеше оправдание за нещо. — Аз съм следотърсач. Това ми е работата. Издирвам подменени трилове и ги връщам обратно.
В цялата тази смахната ситуация най-много ме смути заявлението на Фин, че това му е работата. Следователно между нас не е имало абсолютно нищо. Той просто си е вършел работата и тя е била да ме следи.
Фин несъмнено ме беше преследвал, но аз бях разстроена не за друго, а защото го беше правил по задължение.
— Знам, че всичко това ти идва в повече — призна той. — Съжалявам. Обикновено изчакваме, докато подмененият стане по-голям. Но щом използваш вече внушение, това означава, че е време да бъдеш върната обратно. Ти се развиваш много бързо.
— Какво правя? — попитах аз, зяпайки го в недоумение.
— Развиваш се. Имам предвид психокинезата — каза Фин, сякаш говореше за нещо съвсем банално. — Триловете имат способности, които развиват в различни степени.
— Имат способности? — Преглътнах смаяно. — А ти имаш ли такива? — В този момент ми хрумна нещо, което накара стомахът ми да се преобърне. — Можеш ли да четеш мислите ми?
— Не, не мога да чета мисли.
— Да не ме лъжеш?
— Никога няма да те лъжа — обеща Фин.
Ако не беше толкова привлекателен, докато стоеше тук в стаята ми, щеше да ми бъде много по-лесно просто да не му обръщам внимание. И ако не беше това нелепо чувство за връзка с него, може би просто щях да го изхвърля още начаса.
Но сега, докато го гледах в очите, беше трудно да не му вярвам. След всичко, което ми беше казал, не можех да не му вярвам. И ако той казваше истината, това означаваше, че майка ми е била права. Това означаваше, че съм зло чудовище, каквото не исках да бъда. Бях прекарала целия си живот, опитвайки се да докажа, че греши, че съм добра, че върша правилните неща… И затова не можех да приема, че е била права през цялото време.
— Уенди — каза Фин с нотки на раздразнение. — Знаеш, че не те лъжа.
— Да — кимнах аз. — Но след онова, което преживях с майка си, няма да допусна още един луд човек в живота си. Затова си върви!
— Уенди! — възкликна той смаян.
— Наистина ли очакваше някаква друга реакция от мен? — Станах, държейки ръцете си скръстени пред гърдите и се опитах да изглеждам колкото може по-самоуверена. — Наистина ли смяташе, че можеш да се държиш с мен като с боклук на танците, след това да се промъкнеш тук през нощта, да ми съобщиш, че съм трол с магически способности и аз да ти кажа „Да, звучи правдоподобно“? И какво изобщо очакваше да постигнеш с това? — попитах го аз директно. — Какво очакваш от мен да направя?
— Ти трябва да се върнеш обратно с мен — рече Фин съкрушен.
— И смяташе, че веднага ще го направя — подсмихнах се аз самодоволно, за да скрия факта, че действително бях изкушена да го сторя.
— Другите обикновено постъпват така — отвърна Фин по начин, който ме извади от равновесие.
Това беше вече наистина прекалено. Може би бях готова да се хвана на фантасмагориите му, просто защото го харесвах повече, отколкото трябваше, но когато излезе, че е имало и други момичета преди мен, които са били готови да направят същото, това вече ми дойде в повече. Можех да преглътна факта, че е луд, но не и самовлюбен тип, който се хвали с постиженията си.
— Трябва да си вървиш — отсякох аз.
— Помисли над онова, което ти казах. Очевидно при теб е по-различно, отколкото при другите и те разбирам. Затова ще ти дам време да обмислиш всичко. — Той се обърна и отвори прозореца. — Но ти принадлежиш другаде. Съществува едно друго място, където имаш семейство. Просто помисли над това.
— Непременно — казах аз с изкуствена усмивка.
Фин тръгна да излиза през прозореца и аз пристъпих напред, за да го затворя след него. След това той се спря, обърна се и ме погледна. Беше опасно близо до мен и в очите му тлееше нещо, което бе съвсем близо под повърхността.
Докато ме гледаше, ми се стори, че започвам да се задушавам и се запитах дали и Патрик се беше чувствал така, когато използвах внушение срещу него.
— А, почти забравих — каза Фин тихо, лицето му беше толкова близо до моето, че усещах дъха му върху страните си. — Изглеждаш много красива тази вечер. — Той остана така още момент, спирайки напълно дъха ми, после се обърна бързо и се прехвърли през перваза.
Останах там, забравила почти да дишам, наблюдавайки го как се хваща за клона на близкото дърво, залюлява се и скача долу. Полъхна студен вятър, затова затворих прозореца и дръпнах плътно завесите.