Към края на албума всичко се променяше. Веднага след появата ми на снимките майка ми вече изглеждаше навъсена и мрачна. На първата фотография бях облечена в дрешка на сини влакчета и майка ми ме гледаше някак ожесточено.
— Ти беше толкова сладко бебе! — засмя се Маги. — Но си спомням, че през първия месец носеше само момчешки дрехи, защото всички бяха напълно убедени, че ще си момче.
— Това обяснява нещата — смотолевих аз и Маги се засмя. — Но защо просто не са ми купили нови дрехи? Имали са достатъчно пари.
— О, не знам — въздъхна Маги, изглеждайки някак отнесена. — Просто майка ти искаше така. — Леля ми поклати глава. — Тя беше доста странна за някои неща.
— Как трябваше да се казвам? — Бях забравила. Когато бях по-малка, хората говореха за това, но вече никой не отваряше дума за детството ми.
— Ъ-ъ… Майкъл! — Маги щракна с пръсти, когато си спомни. — Майкъл Конрад Евърли. Но ти се роди момиче и всичко пропадна.
— Защо са ме кръстили Уенди тогава? — Сбърчих нос. — Мишел щеше да е по-логичният избор.
— Ами… — Маги погледна към тавана умислено. — Майка ти отказа да ти даде име, а баща ти… като че ли не можеше да измисли нищо. Затова Мат те кръсти.
— О, да. — Смътно си спомнях, че бях чувала тази история. — Но защо Уенди?
— Той харесваше това име. — Маги сви рамене. — Беше влюбен в „Питър Пан“, в което има някаква ирония, защото „Питър Пан“ е история за момче, което никога не пораства, а Мат още от малък беше пораснал. — Подсмихна се на тази своя забележка. — Може би затова винаги се държи толкова покровителствено с теб. Той ти даде името. Ти си негова.
Погледът ми се спря на една моя снимка на около две-три годинки заедно с Мат, който ме държеше на ръце. Аз бях с лице към земята и разперени ръце и крака, а той се беше ухилил глупаво. Мат обичаше да тича с мен по този начин из къщата, твърдейки, че летя, наричаше ме „Пилето Уенди“, а аз се заливах от смях.
С годините ставаше все по-очевидно, че нямам нищо общо със семейството си. Тъмните очи и къдравата ми коса бяха в пълен контраст с техните.
На всяка снимка с мен майка ми изглеждаше извадена от търпение, сякаш се бяхме карали през последния половин час, преди снимката да бъде направена. А може и да е било точно така. Аз винаги съм била нейна пълна противоположност.
— Ти беше много упорито дете — призна Маги, гледайки една моя фотография от петия ми рожден ден, на която цялата бях омазана с шоколад. — Винаги искаше да става на твоето. А като бебе имаше много тежки колики. Но винаги си била прелестно дете, умно и забавно. — Маги бутна нежно назад един кичур коса от лицето ми. — И винаги си заслужавала да бъдеш обичана. Не си направила нищо лошо, Уенди. Проблемът е в нея, а не в теб.
— Знам — кимнах аз.
Но за първи път искрено вярвах, че вината може да е изцяло моя. Ако Фин казваше истината, което май се потвърждаваше от тези снимки, аз не бях тяхно дете. Аз бях точно това, което майка ми твърдеше, а тя имаше по-силна интуиция от всички останали. Вината беше моя, защото дори не бях човешко същество!
— Какво има? — попита Маги разтревожена. — Какво става с теб?
— Нищо — излъгах аз и затворих фотоалбума.
— Да не се е случило нещо миналата вечер? — В очите й имаше толкова много обич и тревога, че ми беше трудно да си представя, че не сме едно семейство. — Спа ли изобщо?
— Да. Даже току-що… се събудих — отвърнах уклончиво.
— Какво стана на танците? — Маги се облегна на дивана, опряла ръка на брадичката си, и ме погледна изпитателно. — Случи ли се нещо с онова момче?
— Нещата просто не се развиха така, както очаквах — отвърнах аз искрено. — Даже не биха могли да се развият по-неочаквано.
— Зле ли се държа с теб този Фин? — попита Маги неспокойно, сякаш готова да ме предпази от нещо.
— Не, нищо подобно — уверих я аз. — Фин се държа чудесно. Но той е само приятел.
— О! — В очите й се изписа разбиране и мисля, че остана с погрешно впечатление за нещата, но тъй или иначе престана да ме разпитва. — Трудно е да си тийнейджър, от каквото и семейство да произхождаш.
— На мен ли го казваш — промърморих.
В този момент чух Мат да става горе и да обикаля из стаята си. Маги ме стрелна с тревожен поглед и аз побързах да прибера албумите. Не че брат ми щеше да направи сцена или нещо подобно, ако ме видеше с тях, но нямаше и да остане доволен. А последното нещо, което исках тази сутрин, беше да се карам с него, при положение че дори не знаех дали изобщо ми е истински брат.