— Знаеш, че можеш да говориш с мен за тези неща, когато пожелаеш — прошепна Маги, докато връщах албумите в кашона. — Е, разбира се, ако Мат не е наблизо.
— Знам — усмихнах й се аз.
— Предполагам, че трябва да ти приготвя закуска. — Маги се изправи и се протегна, а после погледна надолу към мен. — Какво изобщо закусваш?
— Обикновено нищо. В повечето случаи едва успявам да стана за училище.
— Хм. — Маги се замисли за момент. — Какво ще кажеш за овесено мюсли с пресни ягоди? Нали такива неща ядеш?
— Да, това звучи страхотно.
Понякога се натъжавах, когато ми задаваше такива въпроси. Толкова много бяха нещата, които не ядях и на всичко отгоре бях постоянно гладна. Изхранването ми беше истинско изпитание. Като бебе дори съм отказвала да ме кърмят. Което само допълнително е засилило подозренията на майка ми, че не съм нейно дете.
Маги се беше обърнала и вече отиваше към кухнята, когато извиках след нея:
— Хей, Магс. Благодаря ти за всичко. За това… че ми приготвяш разни неща и се грижиш за мен.
— О! — Маги изглеждаше изненадана и ми се усмихна. — Няма проблем.
Минута по-късно Мат слезе долу, сериозно смутен от факта, че двете с Маги бяхме станали преди него. Закусвахме заедно за първи път от четири години и Маги преливаше от щастие заради малкия ми комплимент. Аз бях по-сдържана, но с известно усилие успях да създам впечатлението, че също съм радостна.
Не знам дали те бяха моето истинско семейство или не. Имаше толкова много неща, които сочеха обратното. Но те ме бяха отгледали и винаги бях намирала опора в тях, както при никого другиго. Дори собствената ми майка се беше отрекла от мен, но не и Мат или Маги. Обичта им към мен беше безрезервна, макар в повечето случаи да не получаваха нищо в замяна.
И може би това беше най-голямото доказателство. Те само даваха, а аз само взимах.
4
Подменена
Уикендът беше неспокоен. Очаквах Фин да се появи на прозореца ми, но той не го направи и не бях сигурна дали това е за добро или за зло. Исках да разговарям с него, но бях скована от ужас. Страхувах се, че може да ме лъже и в същото време се боях, че може да казва истината.
Блъсках си главата, следвайки различни нишки. Мат беше нисичък като мен и следователно трябваше да е мой брат. Но от друга страна, предпочиташе зимата пред лятото, а аз ненавиждах зимата, което означаваше по-скоро, че не е мой брат.
Тъй или иначе нямаше никакви сигурни доказателства и дълбоко в себе си аз знаех това. Целият ми живот беше един гигантски въпрос, на който отчаяно бях търсила отговор.
Не ми даваше мира и изгарящият въпрос какво точно искаше Фин от мен. Понякога той се държеше така, сякаш бях само някакво досадно дете. Друг път ме гледаше по начин, от който ми спираше дъхът.
Хранех надежда, че в училище нещата щяха да намерят някакво решение. В понеделник сутринта се погрижих да изглеждам по-добре от обикновено, но така, сякаш нямаше някаква конкретна причина за това. Не исках да излезе, че съм се разкрасявала, защото това щеше да бъде първата ни среща след неговото нощно посещение в стаята ми. Но истината беше, че все пак исках да го впечатля по някакъв начин.
Когато удари първият звънец, Фин все още не беше заел мястото си, което беше две редици зад мен, и усетих как стомахът ми започва да се свива на топка. Оглеждах се за него цял ден, наполовина очаквайки да го видя как наднича зад някой ъгъл. Но той така и не се появи.
Не можех да съсредоточа вниманието си над нищо и се чувствах ужасно потисната, докато вървях към колата на Мат. Бях очаквала да науча нещо този ден, но в крайна сметка въпросите, които ме терзаеха сега, бяха дори още повече отпреди.
Мат забеляза мрачното ми настроение и се опита да разбере какво не е наред, но аз само свих рамене. Той ставаше все по-угрижен след вечерта на танците, но аз по никакъв начин не можех да разсея тревогите му.
Отсъствието на Фин вече ме гнетеше. Може би трябваше да го потърся? Той ме привличаше по-силно от всеки друг, когото бях срещала, и при това не само физически. Като цяло хората не ме интересуваха особено, с изключение на него.
Фин ми беше обещал живот, в който щях да се впиша, където щях да бъда специална, живот с него. Какво правех още тук?
Може би просто все още не бях убедена, че съм въплъщение на злото. Може би все още не бях готова да се откажа от доброто, което бях положила толкова усилия да съхраня в живота си.
Но познавах един човек, който беше видял истинската ми същност по-добре от останалите и знаеше много добре каква съм. Тя щеше да ми каже дали нося нещо добро в себе си, или трябва по-скоро да зарежа всичко, да не храня никакви надежди и да избягам с Фин надалече.