— Хей, Мат? — Бях забила поглед в ръцете си. — Имаш ли някаква работа днес следобед?
— Не, не мисля… — отвърна Мат предпазливо, докато завиваше по нашата улица. — Защо? Какво имаш предвид?
— Мислех си… че бих искала да се видя с майка ни.
— В никакъв случай! — отсече гневно той. — Как ти хрумна изобщо подобно нещо? Изключено! Не, Уенди! Това е абсолютно недопустимо!
Погледнах го втренчено и започнах да повтарям едни и същи мисли отново и отново: Искам да видя майка си. Заведи ме при нея. Моля те! Искам да я видя. На лицето му беше изписан непоколебим израз, но малко по малко той се смекчи. Този път обаче ми трябваше повече време, отколкото с Патрик и мистър Мийд.
— Ще те заведа да видиш майка ни — каза Мат, сякаш говореше насън.
Внезапно ме обзе чувство на вина заради онова, което бях направила. Стореното от мен беше манипулативно и жестоко. Но не беше и просто прищявка. Аз наистина трябваше да видя майка си и това беше единственият начин.
Чувствах се нервна и изтощена и знаех, че Мат ужасно щеше да се ядоса, ако случайно разбереше как постъпвам с него. Освен това нямах представа колко дълго щеше да трае това внушение. Можехме дори да не стигнем до болницата, където беше настанена майка ми, но трябваше да опитам. Това щеше да бъде първата ни среща след единайсет години.
На няколко пъти по време на дългото пътуване той като че ли осъзнаваше, че прави нещо изключително необичайно. И в такива случаи започваше да нарежда колко чудовищна е майка ми и че не може да си обясни как съм го придумала да ме заведе при нея.
Така или иначе истинската причина все му убягваше, но не знаех докога щеше да продължи това.
— Тя е ужасен човек! — заяви Мат, докато се приближавахме към щатската болница.
Виждах вътрешната битка, която се водеше зад гримасата на лицето му и измъчените му сини очи. Ръката му беше вкопчена във волана, макар да създаваше впечатлението, че се опитва да я откъсне оттам.
Опитах се да потисна дълбокото чувство на вина, което ме обзе. Не исках да му причинявам нищо лошо, а контролът, който упражнявах върху него, беше повече от осъдителен.
Единствената ми утеха беше, че нямах друг избор. Трябваше да видя майка си, имах право на това. Просто Мат се престараваше със задълженията си на опекун. За кой ли път.
— Тя не може да ме нарани по никакъв начин — припомних му аз за стотен път. — Както обикновено ще я намерим завързана и упоена. Нищо няма да ми се случи.
— Нямам предвид, че ще се опита да те удуши или нещо такова — рече той, но по тона му можеше да се предположи, че не изключва напълно такава възможност. — Тя просто е… лош човек. Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази среща!
— Просто се налага — казах аз тихо и погледнах през прозореца.
Никога не бях ходила в болницата и тя беше много различна от картината, която рисуваше въображението ми. Представата ми за подобни места се опираше изцяло на лудницата „Аркам“7 — внушителна тухлена постройка със светкавица, която разцепва нощното небе зад нея.
Когато спряхме, валеше леко и небето беше покрито с мрачни облаци, но това беше единствената прилика с приюта за душевно болни от фантазиите ми. Сгушена в гъста борова гора сред зелени хълмове, клиниката беше просторна бяла сграда, която приличаше повече на курорт, отколкото на психиатрична болница.
След като майка ми се опита да ме убие в кухнята и беше спряна от Мат, някой се обади на 9118. Тя беше завлечена насила в една полицейска кола, докато продължаваше да крещи, че съм чудовище и така нататък, а аз бях откарана с линейка.
Срещу майка ми бяха повдигнати обвинения, но делото никога не влезе в съда. Тя пледира, че е невинна поради невменяемост. Още преди това лекарите й бяха дали сложна диагноза, която представляваше комбинация от латентна следродилна депресия и временна психоза, предизвикана от смъртта на баща ми. Повечето специалисти бяха на мнение, че с помощта на правилните лекарства и терапия ще се възстанови за относително кратко време. Но единайсет години по-късно брат ми и аз бяхме пред входа на болницата, където чакахме цяла вечност да бъдем допуснати да я видим. Доколкото знаех, тя не изпитваше никакви угризения за онова, което беше сторила.
Мат я беше посетил веднъж преди пет години и според онова, което успях да изкопча от него, майка ми не смятала, че е направила нещо нередно. Предполагаше се, макар никой да не говореше за това, че ако бъде пусната от психиатрията, отново ще се опита да ме убие.