Настъпи истинска суматоха, след като най-накрая влязохме в клиниката. Една медицинска сестра трябваше да извика психиатър, който да прецени дали въобще можех да видя майка си. Мат крачеше неспокойно около мен и мърмореше, че всички тук са луди.
Чакахме четирийсет и пет минути в стая, пълна с пластмасови столове и списания, докато най-накрая се появи докторът. Двамата с него имахме кратък разговор, в който изясних, че искам само да поговоря с майка ми, а той изказа становище, че може би е добре за целта да бъда зад някаква преграда.
Мат искаше да бъде с мен, страхувайки се, че тя може да ме нарани по някакъв начин, но докторът го увери, че санитарите ще бъдат нащрек и че майка ми не е склонна към насилие. Най-накрая Мат отстъпи за голямо мое облекчение, защото вече се канех отново да прибягна до тайното си оръжие.
Той не трябваше да бъде там по време на свиждането ни. Онова, от което се нуждаех, беше разговор насаме.
Една сестра ме поведе към стаята за развлечения на пациентите. В нея имаше канапе, столове и няколко малки маси с наполовина наредени пъзели. До една от стените стоеше масивен шкаф, чиито лавици бяха отрупани с очукани и изпомачкани кутии за игри. Покрай прозорците бяха наредени саксии с растения, но иначе стаята беше пуста.
Сестрата каза, че майка ми ще дойде скоро, затова седнах на една маса и зачаках.
Малко по-късно плещест и здрав санитар я въведе в стаята. Когато влезе, аз станах в незаслужен израз на уважение. Беше по-стара, отколкото очаквах. В ума ми се беше запечатала такава, каквато я бях видяла последния път, но сега пред мен стоеше жена на около четирийсет и пет години. Русата й коса беше сплъстена и запусната и тя я беше хванала отзад на къса опашка. Беше слаба както винаги по един изящно елегантен начин, граничещ с анорексия. Носеше тежка синя хавлия, протрита и износена, чиито дълги ръкави покриваха изцяло ръцете й.
Кожата й наподобяваше блед порцелан и дори без грим беше шокиращо красива. Освен това в държането й имаше нещо царствено. Беше очевидно, че произхожда от заможно семейство и че беше прекарала живота си на върха, доминирайки в своето училище, в социалната си среда и дори в семейството си.
— Казаха ми, че си тук, но не им повярвах — отбеляза майка ми, усмихвайки се криво.
Стоеше на няколко крачки от мен и аз не знаех какво да правя. Гледаше ме така, както се гледа някое особено отвратително насекомо, преди да го смачкаш с обувката си.
— Здравей, мамо — започнах аз кротко, защото не измислих какво друго да кажа.
— Ким — поправи ме тя хладно. — Името ми е Ким. Зарежи преструвките. Аз не съм твоя майка и ние и двете знаем това. — Тя посочи неопределено към стола, който бях дръпнала, и тръгна към масата. — Седни. Настанявай се.
— Благодаря — промърморих, възползвайки се от поканата й. Майка ми седна срещу мен, кръстосвайки крака и в същото време се отдръпна назад, сякаш бях заразна и се страхуваше, че може да пипне някоя болест.
— Искаш да ме попиташ нещо, нали? — Тя махна с ръка пред лицето си и след това я отпусна леко на масата. Маникюрът й беше дълъг и съвършен, очевидно направен съвсем скоро. — Най-накрая си научила истината. Или винаги си я знаела? Така и не можах да разбера това.
— Не, никога не съм я знаела — отвърнах тихо. — И все още не я знам.
— Само се погледни. Ти не си моя дъщеря. — Майка ми ме огледа неодобрително и цъкна с език. — Не знаеш как да се обличаш, да ходиш и дори да говориш. И освен това осакатяваш ноктите си. — Тя посочи изгризаните ми нокти с перфектния си маникюр. — И тази коса!
— Твоята коса не е по-хубава! — възразих аз. Тъмните ми къдрици бяха хванати на обичайния кок, но тази сутрин, преди да тръгнем, се бях постарала малко повече от обикновено. Затова си мислех, че изглеждам добре, но очевидно грешах.
— Е добре… — Майка ми се усмихна мрачно. — Възможностите ми тук са ограничени. — Тя извърна за момент глава и после ме погледна отново, спирайки ледения си поглед върху мен. — Ами ти? Вероятно разполагаш с всички козметични продукти на света. Сигурна съм, че Матю и Маги са те разглезили до непоносимост.
— Имам каквото ми е нужно — казах намусено. По някакъв начин тя ме караше да се срамувам от собствените си вещи, сякаш ги бях откраднала. И в нейните очи нещата вероятно изглеждаха точно така.
— Кой те доведе тук все пак? — Току-що й беше хрумнало нещо и тя погледна зад себе си, сякаш очаквайки да види Мат или Маги някъде наблизо.
— Мат.
— Матю? — Майка ми изглеждаше искрено шокирана. — Не разбирам как изобщо се е решил на това. Той дори не… — През лицето й премина сянка на тъга и тя поклати глава. — Той никога не разбра. Аз направих каквото направих, за да защитя и него. Не исках да впиеш ноктите си и в сина ми. — Тя докосна косата си и очите й се напълниха със сълзи, но след това премигна и възвърна каменното си изражение.