— Той смята, че трябва да ме защитава — съобщих й аз, най-вече защото знаех, че това ще я подразни. За съжаление обаче тя не се разстрои особено, а само кимна с разбиране.
— Въпреки годините и интелекта си Матю може да бъде невероятно наивен. Той гледа на теб като на някакво изгубено болно кутре, за което трябва да се грижи. — Тя тръсна кичур изтощена коса от челото си и остана загледана в една точка на пода. — Матю те обича, защото е добър човек като баща си и това винаги е било негова слабост. — След това тя ме погледна с надежда. — Ще го видя ли днес?
— Не. — Почувствах се почти гузна, че й казах това, но тя ми се усмихна злобно и ме накара да си спомня защо беше тук.
— Ти си го настроила срещу мен. Знаех, че ще го сториш. Но… — Тя сви равнодушно рамене. — Това не прави нещата по-лесни, нали?
— Не знам. — Наведох се към нея. — Виж, ма… Ким. Тук съм поради една определена причина. Трябва да науча коя съм. — И след това бързо се поправих: — Искам да кажа, коя съм според теб.
— Ти си подменено дете — каза майка ми сухо. — Изненадана съм, че не си го разбрала досега.
Сърцето ми се сви, но се опитах да запазя лицето си безизразно. Притиснах ръцете си към масата, за да скрия, че треперят. Истината беше точно такава, каквато предполагах и може би винаги я бях знаела.
Едно беше да го чуя от Фин и тогава всичко звучеше съвсем логично, и съвсем друго беше да го чуя от нея.
— Подменено дете? — повторих, опитвайки се да говоря спокойно. — Какво означава това?
— А ти как мислиш? — каза тя рязко, гледайки ме така, сякаш бях пълен идиот. — Подменено дете означава едно дете да е било сменено с друго. Синът ми е бил взет и на негово място са сложили теб!
Лицето й беше пламнало от ярост и санитарят пристъпи крачка към нея. Тя вдигна ръка и се опита да запази самообладание.
— Защо? — попитах, осъзнавайки, че е трябвало да задам този въпрос на Фин много по-рано. — Защо е трябвало някой да направи това? Защо е трябвало да вземат бебето ти? И какво са направили с него?
— Не знам каква игра играеш с мен. — Тя се усмихна измъчено и в очите й бликнаха нови сълзи. Ръцете й трепереха, когато докосна косата си и почти не ме погледна. — Ти знаеш какво си направила с него. Знаеш това много по-добре от мен.
— Не, не знам! За какво говориш? — попитах тихо. Санитарят ме погледна строго и трябваше да положа усилие да прикрия ужаса, който ме обземаше.
— Ти си го убила, Уенди! — просъска майка ми със същата тъжна усмивка, застинала на лицето й. Тя се наведе към мен, стиснала ръка в юмрук и тогава разбрах, че й струваше неимоверни усилия да не ме нарани. — Ти си го убила!
— Ма… Ким… както и да е! — Затворих очи и потърках слепоочията си. — В това няма никакъв смисъл. Аз съм била само бебе! Как съм можела да убия някого?
— Как накара Матю да те докара тук? — попита тя, стиснала зъби и по гърба ми пробягаха ледени тръпки. — Той никога не би взел такова решение сам. Той никога не би ти позволил да ме видиш! Но въпреки това си тук. Какво му направи, за да го накараш да те доведе? — Сведох очи, дори неспособна да се преструвам на невинна. — Може би точно така си постъпила и с Майкъл! — Стискаше ръцете си толкова здраво, че ноктите й се забиваха в плътта й, образувайки малки вдлъбнатини с формата на полумесеци.
— Била съм само бебе — настоях плахо. — Не бих могла да… Но дори и да съм направила нещо, трябвало е да има и други хора. Това не обяснява нищо! Защо е било нужно някой да го вземе, да го нарани и да сложи мен на негово място?
— Ти винаги си била зла — рече майка ми, подминавайки моя въпрос. — Разбрах това още в момента, когато те взех в ръцете си. — Беше се поуспокоила малко и се облегна назад на стола си. — Видях го в очите ти. Те не бяха човешки очи. В тях отсъстваше всякаква доброта.
— Тогава защо просто не ме уби? — троснах се аз с нарастващо раздразнение.
— Ти беше бебе! — Ръцете й се тресяха и устните й бяха започнали да потръпват. Губеше първоначалната си самоувереност. — Истинско бебе! Нали разбираш, не можех да бъда сигурна. — Стисна силно устни, опитвайки се да сдържи сълзите си.
— А после? Какво те накара да бъдеш толкова сигурна? — попитах. — Какво се случи онзи ден? На шестия ми рожден ден? Защо точно тогава?
— Ти не беше мое дете. Знаех това. — Тя избърса сълзите от очите си, за да не потекат по лицето й. — Винаги съм го знаела. Но тогава се замислих как трябваше да изглежда този ден… С моя съпруг и сина ми. Майкъл трябваше да стане на шест, не ти. Ти беше ужасно, непоносимо дете. И беше жива! А той беше мъртъв. Аз просто… просто реших, че е безкрайно несправедливо. — Тя въздъхна дълбоко и поклати глава. — И все още мисля така.