Мистър Мийд продължи да говори, разполагайки вече с цялото ми внимание, причината за което беше, разбира се, чувството ми за вина. Аз не исках да му причинявам това, но не можех и да отида в кабинета на директора. Съвсем наскоро ме бяха изгонили от предишното ми училище, принуждавайки по този начин брат ми и леля ми отново да правят нежелани промени в живота си и да се местят по-близо до новото.
Когато часът накрая свърши, аз мушнах учебниците в раницата си и побързах да си тръгна. Не ми се искаше да се задържам тук дълго след номера с мисловния контрол. Всеки момент мистър Мийд можеше да промени решението си и все пак да ме изпрати в кабинета на директора. Затова почти се затичах към шкафчето си.
Ярко оцветени стикери украсяваха очуканите шкафчета, призовавайки всички да се присъединят към Клуба по дебати, да посетят училищната пиеса и да не пропускат есенното полуофициално1 парти този петък. Зачудих се какво ли е това „полуофициално парти“ в държавно училище, но не си направих труда да попитам някого.
Стигнах до моето шкафче и започнах да изваждам бързо учебниците си. Дори без да поглеждам, знаех, че Фин е зад мен. Погледнах през рамо и го видях да пие вода от чешмата, но почти в същия момент той вдигна глава и се вторачи в мен. Сякаш също ме беше почувствал.
Този тип само ме гледаше, нищо повече, но по някаква причина това ме смущаваше. Бях търпяла погледите му цяла седмица, избягвайки всякаква конфронтация, но не издържах повече. Той беше човекът, който се държеше неуместно, не аз, и нямаше причина да се тревожа, че ще си навлека неприятности, ако просто го заговоря. Нали?
— Хей — казах му аз, затръшвайки вратата на шкафчето си. Наместих каишките на раницата си и прекосих коридора към мястото, където стоеше. — Защо ме зяпаш?
— Защото стоиш пред — отговори Фин простичко. Той ме гледаше с тъмните си очи, обрамчени от черни мигли, без дори и намек за неудобство. Определено беше смущаващо.
— Но ти винаги ме зяпаш — настоях аз. — Това е странно. Ти си странен.
— Не възнамерявам да се променям.
— Защо ме гледаш през цялото време? — перифразирах първоначалния си въпрос, тъй като той продължаваше да го избягва.
— Това притеснява ли те?
— Отговори на въпроса ми. — Стоях изправена, опитвайки се да изглеждам възможно най-внушително, така че да не разбере колко много ме плаши.
— Всички те гледат — отвърна Фин хладно. — Ти си много привлекателна.
Това звучеше като комплимент, макар че гласът му беше съвсем безизразен. Не можех да разбера дали се присмиваше на суетата ми, която всъщност не ми беше присъща, или просто беше искрен. Ласкаеше ли ме, или ми се подиграваше? Или може би целеше нещо съвсем друго?
— Никой не ме зяпа колкото теб — казах аз колкото може по-хладно.
— Ако те притеснява, ще спра да го правя — предложи Фин.
Ставаше сложно. Ако поисках да спре, това означаваше да призная, че ме плаши, а аз не исках да признавам, че някой ме плаши. Ако пък го излъжех, че не ми пречи, той просто щеше да продължи да ме зяпа.
— Не съм те молила да спираш. Попитах само защо го правиш — поправих се аз.
— Казах ти защо.
— Не, не е вярно. — Поклатих глава. — Ти просто каза, че всички ме гледат. Но така и не обясни защо ти ме гледаш.
Едва забележимо ъгълчето на устата му се повдигна леко нагоре в някакво бегло подобие на усмивка. Аз не просто го забавлявах, той беше доволен от мен. Като че ли ме беше подложил на някакво изпитание, с което се бях справила.
Стомахът ми направи някакво глупаво салто — нещо, което не се беше случвало никога преди — и аз преглътнах с надеждата да спра тази конвулсия.
— Гледам те, защото не мога да извърна поглед — каза Фин накрая.
Останах като онемяла. Опитах се да измисля някакъв остроумен отговор, но умът ми отказваше да работи. Долната ми челюст увисна и предположих, че изглеждам като някоя изплашена ученичка от долните класове. После побързах да се окопитя.
— Това звучи малко страшничко — отбелязах аз, но думите ми прозвучаха по-скоро немощно, отколкото обвинително.
— Добре, ще се постарая да не изглеждам толкова страшен — обеща Фин.
Аз го бях упрекнала, че ме плаши, но той изобщо не изглеждаше объркан. Не смотолеви някакво извинение, нито се изчерви от неудобство. Вместо това ме наблюдаваше най-невъзмутимо. Най-вероятно беше откачен социопат, но по някаква необяснима причина намирах това за очарователно.
1
Дрескодът „полуофициално“ (semi-formal) за вечерното облекло включва черен смокинг, официална бяла риза и черна папийонка за мъжете, а за жените дълга вечерна или по-къса коктейлна рокля и обувки с високи токове. — Б.ред.