Той преглътна с усилие и заби поглед в земята, при което черните му мигли изглеждаха още по-дълги. Стори ми се, че иска да ми каже още нещо, затова скръстих ръце и зачаках.
— Но ти си права — каза Фин, запъвайки се, докато го наблюдавах внимателно. — Това беше проява на ревност.
— Какво? — Челюстта ми буквално увисна и се ококорих от изненада.
— Това не се отразява на работата ми, нито променя факта, че ти по никакъв начин не трябва да се обвързваш с мансклиг — каза Фин повелително, все така гледайки към земята, вместо към мен. — А сега върви да се приготвиш. Чака ни още един дълъг ден. — Той се обърна и тръгна по коридора.
— Чакай, Фин! — извиках аз и той се спря, извръщайки се наполовина към мен.
— Този въпрос не подлежи на разискване — каза Фин хладно. — Обещах ти, че никога няма да те лъжа и държа на думата си.
Стоях пред вратата на стаята си, замаяна от чутото. За пръв път той открито бе признал, че поне част от чувствата му към мен нямат нищо общо с работата му. И въпреки това като че ли очакваше да забравя за това и да се държа така, все едно нищо не се е случило.
18
Заплаха
Приготвях се дълго и през цялото време се опитвах да проумея онова, което ми беше казал Фин. Беше вълнуващо да знам, че чувствата му са достатъчно силни, за да ме ревнува, но в същото време разбирах, че всичко това е безсмислено. Той никога нямаше да направи нещо, което да изложи на опасност честта и името му.
Забавих се много, той не дойде да ме вземе. Най-накрая тръгнах към виещите се стълби, за да го изчакам там. Мислех си дали да не тръгна към стаята му, но не намерих смелост. Освен това вероятно щеше да ме отпрати.
От площадката на стълбището виждах входната врата и се изненадах, когато няколко минути по-късно Тове Кронер я бутна и я отвори. Той не почука, а влезе направо, прокара ръка през рошавата си коса и се огледа.
— Мога ли да помогна? — извиках аз отгоре. Като принцеса се чувствах задължена да бъда гостоприемна, въпреки че бях ужасно объркана и смутена.
— Ами-и, да. Търся теб. — Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна към стълбите, но не продължи нагоре.
— Защо? — Сбърчих нос, осъзнавайки, че въпросът ми е прозвучал грубо, и поклатих глава. — Искам да кажа, заповядай?
— Идвам да помогна. — Тове сви рамене.
Тръгнах бавно надолу по стълбите, забелязвайки как очите му обхождат помещението. Той винаги се смущаваше да ме погледне в очите. На места тъмната му коса леко изсветляваше, беше дълга и непокорна и стигаше почти до раменете му.
Загорялото му лице имаше лек зеленикав полутон като горски мъх — цвета, за който ми беше споменал Фин. Никой нямаше такава кожа, с изключение може би на майка му, но нейната беше малко по-светла.
— Как точно? — попитах.
— Какво? — Той бе започнал да дъвче палеца си и ме погледна, все още зает с това занимание.
— Как точно ще ми помогнеш? — Говорех внимателно и бавно, почти снизходително, но не мисля, че той забеляза това.
— О! — Той свали ръката си и ме зяпна, сякаш беше забравил защо е дошъл. — Аз съм екстрасенс.
— Какво? Можеш да четеш мисли? — Напрегнах се, опитвайки се да му попреча да влезе в ума ми.
— Не, не, разбира се, че не. — Той се обърна и се отдалечи, любувайки се на полилея, който висеше от тавана. — Предусещам разни неща. И мога да движа предмети с ума си. Но не мога да чета мисли. Освен това виждам аурата на другите. Твоята е малко кафява днес.
— Какво означава това? — попитах и скръстих ръце пред гърдите си, сякаш по този начин можех да скрия аурата си. Но в действителност дори не знаех какво точно е аура.
— Че си нещастна. — Тове говореше разсеяно, хвърляйки ми бързи погледи. — Обикновено са оранжеви.
— Това също не знам какво означава — поклатих глава аз. — И не разбирам как може да ми помогне.
— Всъщност не може. — Той спря да се движи и ме погледна съсредоточено. — Фин говорел ли ти е за обучението?
— Имаш предвид обучението ми като принцеса, с което се занимавам в момента?
— Не — Тове поклати глава и този път започна да дъвче бузата си. — Говоря за обучението, свързано със способностите ти. То няма да започне преди кръщението. Те смятат, че ако се възползваш от тях, преди да бъдеш посветена, след това ще станеш необуздана. — Той въздъхна. — Искат да бъдеш овладяна и хрисима.
— И очакват ти да постигнеш това? — казах аз, повдигайки скептично вежди.
— Не — Тове се загледа отново в нищото и след това извърна към мен зелените си очи. — Ти ме плашиш.