Въпреки опитите на Мат да протака нещата, ние свършихме работата за рекордно време и аз отидох да се приготвя. Маги седеше на леглото и ме гледаше, докато ровех в дрешника, предлагайки коментари и препоръки за всичко. Това включваше и безкрайна поредица от въпроси за Фин, като отговорите ми извикваха презрителни изсумтявания от страна на Мат, по което заключих, че е някъде наблизо.
Най-накрая се спрях на една семпла синя рокля, за която Маги настояваше, че ми стои великолепно, и й позволих да среше косата ми. Моята коса изобщо не се поддаваше на контрол, но макар да не се подчиняваше и на леля ми, тя все някак успяваше да я надхитри. Маги остави част от къдриците да падат свободно около лицето ми, а останалото хвана отзад.
Когато Мат ме видя, на лицето му се изписа едновременно раздразнение и благоговение, което означаваше, че действително изглеждам страхотно.
Маги ме закара на танците, защото и двете не бяхме убедени, че Мат ще ме пусне да сляза от колата. Той продължи с опитите си да ми наложи вечерен час, настоявайки да се прибера в девет, въпреки че танците щяха да свършат чак в десет, и не спря да повтаря това, дори когато с Маги бяхме вече на вратата. Лично аз смятах, че ще се прибера доста по-рано, но Маги ми каза да остана доколкото искам.
Опитът ми с танците се изчерпваше с онова, което бях гледала по телевизията, но в действителност не беше кой знае колко различно. Очевидно надсловът на забавата беше „Да украсим салона с креп-хартия“ и се бяха справили чудесно.
Цветовете на училището бяха бяло и морскосиньо и съответно навсякъде се вееха бели и морскосини знаменца, наред с балони в същите цветове. А за да стане обстановката по-романтична, по стените бяха окачени бели коледни лампички.
От едната страна имаше маса, отрупана с неща за ядене и пиене, а оркестърът, който свиреше на импровизираната сцена, не беше толкова лош. Програмата им очевидно включваше само мелодии от филми на Джон Хюс и аз влязох по средата на саундтрака на „Нечиста наука“.
Голямата разлика между истинския живот и онова, което става във филмите, е, че в истинския живот хората не танцуват. Няколко момичета стояха непосредствено пред сцената и припадаха по фронтмена на групата, но иначе дансингът беше празен.
Учениците седяха разпръснати по скамейките и аз опитах да се впиша в картината, настанявайки се на първата редица. Побързах да събуя обувките си, защото по принцип мразя обувки. И понеже нямах какво друго да правя, започнах да зяпам другите. С напредването на вечерта открих, че се чувствам все по-самотна и по-отегчена.
На дансинга вече имаше доста хора и оркестърът свиреше някакъв микс на „Tears For Fears“2. Аз пък бях решила, че съм прекарала достатъчно време тук и тъкмо подготвях бягството си, когато Фин най-накрая се появи на вратата.
Вталената черна риза и тъмните джинси му стояха отлично. Беше навил ръкавите си и бе разкопчал едно копче повече на ризата си и аз се зачудих защо никога до този момент не си бях давала сметка колко е привлекателен.
Очите му срещнаха моите и той тръгна към мен с явното намерение да ме заприказва. Колкото и често да ме зяпаше, Фин никога досега не беше търсил контакт с мен. Нито дори и днес, когато мина покрай къщата ни.
— Мислех, че не си падаш по танците — отбеляза той, когато дойде при мен.
— Аз пък си мислех същото за теб — отвърнах язвително.
Фин сви рамене, сетне седна до мен и аз малко се поизправих. Той ме погледна, но не каза нищо. Вече изглеждаше отегчен, а едва беше дошъл. Между нас се настани неловка тишина и побързах да я запълня като се пошегувах:
— Доста закъсня. Сигурно ти е било трудно да решиш какво да си облечеш.
— Имах да свърша малко работа — обясни той уклончиво.
— О, да не би да работиш някъде близо до моята къща? — попитах, продължавайки този неудачен разговор.
— Нещо такова — въздъхна Фин. С очевидното желание да смени темата, той ме погледна изпитателно. — Ти танцува ли вече?
— Не — отвърнах. — Танците са за смотаняците.
— Ти затова ли дойде тук? — Фин погледна босите ми крака. — И между другото, не си обута подходящо за танци. Всъщност не си обута подходящо и за ходене.
— Не обичам обувките — казах, сякаш се оправдавах. Подгъвът на роклята ми се беше вдигнал над коленете ми и аз го дръпнах надолу, сякаш така можех да прикрия смущението от босите си крака.
Фин ме погледна по начин, който не можах да разчета, и след това продължи да зяпа танцуващите.
Сега дансингът беше вече почти претъпкан. Тук-там по скамейките имаше няколко самотни фигури, но те почти всички имаха шини или пърхот.