— Спри! — изкрещях и гласът ми отекна във вестибюла. — Защо правиш това?
— Извинявай. — Той въздъхна дълбоко и наведе глава към мен. Аз не откъснах поглед от полилея, докато не се убедих, че е спрял да се люлее. — Трябваше да направя нещо, а наоколо нямаше нищо друго, което можех да преместя, с изключение на теб самата, но и това нямаше да ти хареса.
— Защо трябва да преместваш разни неща? — троснах му се аз. Паниката ми беше започнала да стихва, заменена от пулсиращ гняв и бях стиснала ръце в юмруци.
— Когато се уплашиш така, излъчваш страха си с изключителна сила. — Той протегна ръцете си и ги тласна напред, онагледявайки думите си с жест. — Повечето хора не чуват и не усещат тези неща, но аз съм особено чувствителен към тях. И когато премествам разни предмети, това ми помага да се концентрирам. По този начин изключвам шума за известно време. Онова, което идваше от теб, беше прекалено силно. И аз трябваше да го заглуша. — Той сви рамене. — Съжалявам.
— Не е нужно да ми изкарваш така акъла. — Бях се поуспокоила малко, но все още се запъвах леко, докато говорех.
— Жалко е. — Тове ме наблюдаваше, изглеждайки едновременно смаян и обезсърчен. — Дори няма да могат да видят истинската ти същност. Всички те са станали толкова слаби, че няма да могат да разберат колко си силна.
— За какво говориш? — За момент бях забравила гнева си.
— Майка ти също е силна — каза Тове с нотки на страхопочитание в гласа си. — Може би не колкото теб и вероятно не колкото мен, но това е в кръвта й и пращи като електричество. Когато минава през стаята покрай мен, имам чувството, че е като намагнитизирана. Но останалите… — Той поклати глава.
— Имаш предвид другите от Трил? — попитах аз, защото Тове продължаваше да говори все така енигматично.
— Някога можехме да преместваме земята. — Той звучеше някак тъжно и цялото му поведение се беше променило. Не крачеше напред-назад и не се оглеждаше, по което разбрах, че фокусът с полилея наистина беше изиграл своята роля.
— Буквално ли говориш, или метафорично?
— Буквално. Можехме да издигаме планини и да спираме реки. — Той ръкомахаше драматично, сякаш тези неща бяха все още по силите му. — Ние създадохме всичко около нас! В нас имаше магия.
— А нямаме ли все още магия? — попитах, изненадана от изблика на чувствата му.
— Не и като преди. Когато човешките същества създадоха свои собствени магии и технологии, нещата се промениха. Те притежават огромни възможности и пари и ние започнахме да зависим от тях при отглеждането на децата си — рече Тове с мрачна усмивка. — Подменените спряха да се връщат, когато разбираха, че вече няма какво толкова да им предложим.
— Но ние с теб се върнахме — изтъкнах унило.
— Градинарката, която кара цветята ви да цъфтят, е марксина! — Тове посочи с ръка към гърба на къщата, където беше градината. — Градинарка! Може и да не разбирам много, но когато един от най-могъщите членове на една общност е градинар, това означава, че има проблем.
— Добре… но защо все пак е градинарка? — попитах аз.
— Защото никой друг не може да го прави. — Той ме погледна с някакъв особен пламък в зелените си очи. — Никой не може да прави нищо вече.
— Ти можеш. Аз мога — казах, надявайки се да смекча онова, което го измъчваше.
— Знам. — Той въздъхна и сведе поглед. — Всички са се вторачили в монархическата система на хората. Дизайнерски рокли, скъпоценности и какво ли не. Нашата обсебеност от блясъка и богатствата винаги са били слабата ни страна.
— Да — кимнах аз. — Но това като че ли важи в най-голяма степен за майка ти.
— Знам. — Тове повдигна уморено вежди. Нещо в него се смекчи и той ме погледна така, сякаш търсеше извинение за нещо. — Аз не съм против хората. Така прозвуча, нали?
— Не знам. Прозвуча така, все едно си отдаден на някаква голяма страст.
Когато се запознах с него, погрешно възприех разсеяността му като проява на надменност и скука. Но сега започвах да си мисля, че тази неспособност да се концентрира може би по някакъв начин бе свързана със способностите му. И освен всичко друго той притежаваше една неустрашима почтеност, с каквато малцина други в Трил можеха да се похвалят.
— Може би е така. — Той се усмихна и сведе очи, изглеждайки леко смутен.
— На колко си години? — попитах.
— На деветнайсет. Защо?
— Откъде знаеш толкова много за миналото? Говориш за него така, сякаш си бил там и си видял нещата да се случват. Или все едно си някакво историческо гуру.