— Значи така си прекарваш времето? Гледаш как хората танцуват? — попита Фин.
— Примерно. — Свих рамене.
Фин се наведе напред, облягайки лакти на коленете си, и аз още повече изправих гръб.
Роклята ми беше без презрамки и аз потърках голите си ръце, защото се чувствах някак неловко.
— Студено ли ти е? — Фин ме погледна и аз поклатих глава. — Мисля, че тук е студено.
— Малко е хладно — съгласих се. — Но се търпи.
Фин почти не ме поглеждаше, което беше в рязък контраст с навика му постоянно да ме зяпа. И по някаква причина това ме смущаваше. Не знаех защо изобщо беше дошъл тук, ако чак толкова не му харесваше и тъкмо се канех да го попитам, когато той се извърна и ме погледна в упор.
— Искаш ли да танцуваш? — попита решително.
— Каниш ли ме?
— Да — сви той рамене.
— Нима? — казах аз ехидно. — Наистина знаеш как да омаеш едно момиче?
На устните му се прокрадна познатата почти незабележима усмивка и с това окончателно ме спечели, както обикновено ставаше. За което, разбира се, се ненавиждах.
— Дума да няма. — Фин се изправи и ми подаде ръка. — Уенди Евърли, би ли искала да танцуваш с мен?
— Разбира се. — Сложих ръката си в неговата, опитвайки се да не обръщам внимание на това колко топла е кожата му и как трескаво бие сърцето ми, и също станах.
Естествено в този момент оркестърът поде „Ако си тръгнеш“ на OMD3, сякаш бях попаднала в съвършения момент от някакъв филм. Фин ме поведе към дансинга и обви ръката си около кръста ми. Аз сложих моята на рамото му и той ме хвана за другата.
Бях толкова близо до него, че чувствах опияняващата топлина, която пулсираше от тялото му. Очите му бяха най-тъмните очи, които бях виждала и те гледаха само мен. В продължение на една съвършена минута всичко в живота изглеждаше прекрасно, както никога преди. Сякаш се намирахме под светлинния сноп на прожектор и бяхме единствените двама души на света.
След това през лицето на Фин премина някаква сянка, която не можах да разчета, но то определено се помрачи.
— Не си много добра танцьорка — коментира той с характерния си безизразен тон.
— Благодаря — отвърнах аз неуверено. Ние просто се полюшвахме в малък кръг, нямах представа къде бъркам и ми се струваше, че всички около нас танцуваха точно по същия начин. Той може би се шегуваше и затова се опитах да придам на тона си закачливи нотки: — И ти не си кой знае какво.
— Аз съм прекрасен танцьор — отвърна Фин спокойно. — Просто се нуждая от по-добра партньорка.
— Добре. — Свалих очи от него и вперих поглед някъде точно над рамото му. — Не знам какво да кажа.
— Защо е нужно да казваш нещо? Не е необходимо да говориш непрестанно. Макар да съм сигурен, че още не си го разбрала. — Тонът на Фин беше станал някак студен, но аз продължавах да танцувам с него, защото все още не можех да се реша да си тръгна.
— Не бях казала почти нищо. Просто танцувах с теб. — Преглътнах с усилие, дори не ми се вярваше колко огорчена се почувствах. — Ти сам ме покани да танцуваме. Нали не смяташ, че си ми направил някаква услуга?
— О, хайде стига — рече Фин, завъртайки пресилено очи нагоре. — Ти изглеждаше направо отчаяна. И почти ме молеше с очи да те поканя. Аз действително ти направих услуга.
— О! — Отдръпнах се от него, усещайки в очите ми да напират издайнически сълзи и онази ужасна болка, която растеше в мен. — Не знам какво ти направих.
Изразът на лицето му се смекчи, но беше твърде късно.
— Уенди…
— Не! — изкрещях аз и всички около нас спряха да танцуват, но не ме беше грижа. — Ти си пълен кретен!
— Уенди! — повтори Фин, но аз се обърнах и побягнах през тълпата.
Нищо на света не исках повече от това да се махна оттук. Зърнах Патрик, едно момче от часа по биология, което сега стоеше до купата с пунша, и се втурнах към него. Не бяхме приятели, но той беше един от малкото, които се държаха добре с мен. Когато ме видя, на лицето му се изписа тревога и объркване, но поне бях привлякла вниманието му.
— Искам да се махна оттук. Още сега! — просъсках на Патрик.
— Какво… — Но преди Патрик да успее да попита какво е станало, Фин се озова до мен.
— Виж, Уенди, съжалявам — извини се Фин искрено, което само още повече ме вбеси.
— Не желая да чувам нищо повече от теб — отсякох аз и отказах да го погледна. Патрик стрелваше поглед ту към мен, ту към него, опитвайки се да се ориентира в ситуацията.
— Уенди… — запъна се Фин. — Аз не исках да…
— Казах, че не искам да те слушам. — Изгледах го свирепо, но само за секунда.