— Не си падам по риболова — промърморих сухо, но тя не ми обърна внимание.
— Знаеш ли кой е наистина добра партия? Тове Кронер. — Уила измърка от удоволствие. — Толкова бих искала баща ми да ме сгоди за него. — Тя въздъхна с копнеж и дръпна рязко един кичур от косата ми. — Той наистина е секси и е много богат — продължи Уила, сякаш я бях помолила да продължи да ми разказва. — Той е нещо като най-високопоставеният маркиз на света, което е необичайно. Обикновено марксините са тези, които имат способности. Мъжете могат да правят разни неща, макар те да бледнеят пред дарбите на жените, но Тове има по-големи способности от всеки друг. Не бих се изненадала, ако може да чете мисли.
— Мислех, че никой не може да прави това — казах аз изненадана, че изобщо я слушам.
— Не. Това е по силите на много малко трилове. Толкова малко, че в наши дни звучи като легенда. — Уила внимателно разчесваше косата ми, за да я накара да бухне. — Но за Тове също се разказват легенди, което не ме изненадва. И ако изиграеш картите си правилно, самата ти ще се превърнеш в легенда. — Тя ме завъртя рязко, така че да бъда с лице към нея и се усмихна доволно, когато видя постигнатото. — А сега остава да ти облечем роклята.
По някакъв начин, докато се беше суетила около мене, Уила беше успяла да приготви и себе си. Тя носеше светлосиня рокля до земята, която се полюшваше изящно около нея, и изглеждаше толкова красива, че нямах никакви шансове да я достигна.
След като най-накрая ми облече роклята, Уила насила ме накара да застана пред огледалото, настоявайки, че изглеждам твърде изумително, за да не се видя.
— О, боже! — Да кажеш това на собственото си отражение в огледалото, е твърде нарцистично, но думите сами се изплъзнаха от устата ми. Никога не бях изглеждала по-добре в живота си и се съмнявах, че някога щях да изглеждам пак толкова добре.
Сребристобялата рокля беше с голи рамене и падаше свободно около тялото ми, а диамантеното колие, което Уила бе избрала, подчертаваше елегантно изящната й линия. Тъмните ми коси се спускаха красиво зад мен и в тях проблясваха диаманти, хванати с клипс.
— Тази вечер ще се превърнеш в сензация, принцесо — обеща ми Уила с дяволита усмивка.
Това беше последният спокоен момент за този ден. Веднага щом излязохме от стаята ми, бяхме поети от помощници и слуги, за които дори не подозирах, че съществуват. Те ми дадоха подробни указания за всичко, което трябваше да се случи този ден, къде трябва да бъда в определен момент, кого трябва да посрещна и какво трябва да правя.
Това беше повече, отколкото можех да запомня, но поне за кратко тъпата болка, която бе останала след раздялата ми с Фин, заглъхна. Оглеждах се безпомощно за Уила, знаейки, че по-късно трябва да й предам всичко, което бях чула. Без нея нямах абсолютно никакъв шанс да се справя с онова, което ми предстоеше.
Най-напред имаше някакво официално посрещане в балната зала. До мен стоеше Елора, а от другата ми страна, слава богу, беше Уила, която се представяше за нещо като моя асистентка. И трите стояхме в единия край на балната зала, обградени от охрана. Дълга опашка от хора чакаха да се запознаят с мен.
Уила записваше имената и титлите на всеки следващ. Повечето от тях бяха известни личности в света на Трил, но Елора ми обясни, че на този ден всеки може да дойде да се запознае с мен, поради което върволицата беше безкрайна. Лицето ме болеше от усилието да се усмихвам и от безкрайното повтаряне на „приятно ми е да се запознаем“ и „благодаря“.
След това отидохме в трапезарията, където броят на гостите беше ограничен. Масата бе приготвена само за сто души (точно така — само за сто) и когато видях Уила да сяда пет места по-надолу от мен, реших, че съм изгубена.
Когато се почувствах несигурна, започнах инстинктивно да търся с очи Фин, за да си спомня миг по-късно, че него вече го нямаше. Правех всичко по силите си да се храня правилно, което не беше толкова лесно заради силните пристъпи на гадене, които ме измъчваха, и болката в челюстта ми от принудителните усмивки.
Майка ми седеше вдясно от мен начело на масата, а Тове беше от лявата ми страна. По време на обяда той не каза почти нищо, а през повечето време Елора водеше любезен разговор с настоящия канцлер.
Канцлерът като че ли не разпозна в мен подгизналото момиче, което бе видял преди няколко дни, когато се бях прибрала в пороя, и се радвах, че е така. От начина, по който ме погледна, ме побиха тръпки и установих, че не мога да му се усмихна от страх да не повърна.
— Пий повече вино — предложи ми Тове тихо. Държейки чашата си в ръка, той се наклони леко към мен, за да мога да го чуя сред целия този шум. Зелените му очи се задържаха за кратко върху моите, преди да се извърне и да се вторачи в празното пространство пред нас. — Това отпуска мускулите.