— Това е заради роклята. — Сведох очи, надявайки се страните ми да не пламнат от смущение. — Този Фредерик е изумителен.
— Роклята е хубава, но повярвай ми, ти си тази, която й придава блясък.
Усещах сините му очи да се взират в мен. Сетне той протегна внимателно ръка и прибра един немирен кичур от косата ми на мястото му. Задържа ръката си малко по-дълго, гледайки ме изпитателно, после я отдръпна.
— Е, забавляваш ли се? — попита Рис.
— Много — подсмихнах се аз. — А ти?
— Не можах да танцувам с принцесата и затова съм малко разстроен — каза той с тъжна усмивка.
— А защо не го направи? — С радост бих танцувала с него. Щеше да бъде истинско щастие след всичко, което бях преживяла тази вечер.
— Аз съм манкс — каза той, посочвайки се с палци. — Имам късмет, че изобщо бях допуснат тук.
— О! — Погледнах надолу към пода, замисляйки се над онова, което току-що беше казал. — Не искам да прозвучи грубо, защото се радвам да си тук, но… защо все пак си тук? Защо не ти забраниха да присъстваш или нещо подобно?
— Не знаеш ли? — попита Рис със самомнителна усмивка. — Аз съм най-високопоставеният манкс в страната.
— И защо по-точно? — Не знаех дали ме занася и затова наклоних леко глава, наблюдавайки го внимателно. Миг по-късно лицето му стана сериозно.
— Защото съм твой — отвърна той тихо.
Той беше поканен, защото беше моят мансклиг, моята противоположност, но отговорът му съдържаше и нещо друго. Нещо в очите му ме накара този път наистина да се изчервя и аз се усмихнах тъжно.
Един от помощниците на Елора дотича при нас, разрушавайки каквото беше останало от този магически миг, и настоя да заема мястото си до кралицата начело на масата. Церемонията по кръщението щеше да започне и стомахът ми се сви на топка. Не знаех как ще ме нарекат и бях потисната, че трябва да сменя истинското си име.
— Дългът ме зове — усмихнах се аз, сякаш търсех извинение и понечих да мина покрай него.
— Хей. — Рис ме хвана за ръката и ме спря. — Ще се представиш блестящо. Всички са очаровани от теб.
— Благодаря. — Стиснах ръката му с признателност.
В следващия момент в залата проехтя трясък, последван от непонятно звънтене. Звукът сякаш идваше отвсякъде и затова беше трудно да се определи източникът му. Но след това отгоре се посипаха блещукащи късове и широкият тавански прозорец се сгромоляса надолу.
22
Пропадане
Рис разбра какво се случва преди мен и без да изпуска ръката ми, ме дръпна зад себе си. Ние бяхме в ъгъла, встрани от дъжда от натрошено стъкло, но от болезнените писъци разбрах, че не всички са имали този късмет.
От разбития прозорец на тавана се спускаха хора, които се приземяваха долу със смайваща лекота. Подът беше покрит със счупени стъкла и кръв. Преди да ги разпозная, си спомних характерното им облекло. Дълги черни манта като на супергерои от някой филм.
Думата като че ли се носеше из залата, без някой да я е изрекъл: Витра.
Около петнайсет души от клана Витра бяха проникнали, разбивайки таванския прозорец, и охраната на Трил ги беше обградила. В самия център стоеше Джен — преследвачът, който ме беше удрял с такова удоволствие — и очите му огледаха залата.
— Вие не сте поканени. Моля ви да си вървите — проехтя гласът на Елора над всичко останало.
— Знаете какво искаме и няма да си тръгнем, преди да го получим. — Една жена пристъпи напред и аз разпознах в нея Кира, съучастничката на Джен. Тя вървеше боса по стъклата, но като че ли не забелязваше това. — Тя трябва да е тук. Къде я криете.
Джен се обърна към мен и черните му очи срещнаха моите над рамото на Рис. На устните му се появи зловеща усмивка и Рис разбра, че сме в беда. Той се опита да ме бутне към вратата, но аз отказах да тръгна. Те преследваха мен и аз не исках други хора да пострадат.
Преди да успея да направя каквото и да е било, Джен се спусна към мен и настъпи хаос. Витрийците се сборичкаха с охраната и останалите трилове.
Елора впери поглед в Кира, която се строполи на земята, гърчейки се в болка. Никой не я беше докоснал и съдейки по израза в очите на Елора, предположих, че агонията на Кира имаше нещо общо със способностите на кралицата.
Видях Тове да скача на масата, на която седеше, и използвайки способностите си, запращаше витрийците в различни посоки, без изобщо да влиза в директен контакт с тях. Хората крещяха и аз почувствах в залата да вее силен вятър, отдавайки това на опита на Уила да помогне с нещо.