Аз не бях принцеса и не исках да бъда такава. Щеше да е толкова хубаво да си бъда отново у дома. Това нямаше да оправи нещата с Фин, но Мат и Маги вероятно знаеха най-добре как да бъде излекувано едно разбито сърце.
Рис не беше убеден, че заминаването ни е най-доброто решение, обръщайки ми внимание, че не е в състояние да защитава нито мен, нито себе си. Неохотно прибягнах до внушение, но нямах никакъв друг избор. Освен това единственото нещо, което му внуших, беше, че не е нужно да се притеснява за мен.
В полунощ пристъпихме към действие. Измъкнахме се от двореца, което се оказа по-трудно, отколкото бях очаквала. В периметъра на къщата сновяха патрули, в случай на ново нападение на витра. Макар изгледите за такова да бяха малки, те не искаха да поемат повече рискове.
Рис и аз минахме през кухнята и оттам през задната врата, озовавайки се в тайната градина, която цъфтеше дори и посред нощ. Нямах никакъв шанс да се покатеря по високата тухлена стена около имението без помощта на Рис. След като на свой ред го изтеглих горе, ние и двамата скочихме от другата страна.
След като изтупахме прахта от дрехите си, се затичахме покрай стената. Рис беше пред мен, защото познаваше района по-добре. Почти бяхме стигнали до гаража, когато се наложи да се наведем зад един храст, за да изчакаме минаващия патрул.
След това се втурнахме към гаража. Рис взе новия си мотоциклет, но не го запали. Изкара го навън, но с изключен двигател и светлини, за да не привлича вниманието.
В края на града беше голямата метална порта с пазач, който се съмнявах, че би пуснал принцесата да мине. Рис обаче имаше план. Той знаеше за едно слабо място в оградата малко по-надолу. Чувал беше, че и други манксове са минавали през него, бягайки от Фьоренинг.
Трябваше да помогна на Рис да придържа мотоциклета си, докато вървяхме между дърветата и шубраците, за да не се прекатури надолу по хълма. Дупката в оградата беше дори по-широка, отколкото очаквахме. Очевидно част от витрийците бяха проникнали именно оттук и триловете все още не я бяха поправили. Нямаше съмнение, че сигурността на двореца беше по-важна за тях от тази на Фьоренинг.
Успяхме да прекараме мотоциклета през дупката без проблем и докато напредвахме нагоре по хълма, започнах да чувствам облекчение и въодушевление от бягството. Не допуснах в сърцето си никакво съжаление за някои от хората, които бях срещнала тук, и се опитах да се съсредоточа над факта, че оставях всичко това зад себе си. Бях свободна.
Щом излязохме на пътя, Рис запали мотора. Полетяхме в мрака, аз седях зад него, прегърнала го през кръста и заровила лице в коженото му яке. Чувствах как сърцето му започва да бие по-бързо всеки път, когато се притиснех към него, но се преструвах, че не забелязвам това.
Небето бе придобило онзи тайнствен синкав нюанс на ранната утрин, когато спряхме пред дома ми. Рис още не беше изгасил мотора, когато Мат отвори рязко входната врата и изтича на верандата.
Дори в неясната утринна светлина видях колко изпити са чертите му. Скочих от мотора и в следващия момент Мат ме сграбчи в прегръдките си, без да обръща никакво внимание на Рис. Притисна ме до себе си толкова силно, че чак ме заболя, но това нямаше значение. Аз отпуснах глава на рамото му, вдишвайки познатото му ухание и радвайки се на закрилата на ръцете му. Най-накрая си бях у дома.
Но имаше и нещо друго. Имах натрапчивото чувство, че Фин не е спрял да ме преследва. И може би единственият начин да го видя беше, като се забъркам в нови неприятности. Ако той не беше тръгнал след мен, това щеше да е краят на света.
Но ако го беше сторил… е, това щеше да е един допълнителен бонус, нали?