Баща ми се извърна към прозореца, за да не мога да виждам лицето му.
— Не го казвай отново. Нищо от това, което става, не е по твоя вина.
Отпуснах главата си назад и притворих очи, чувствайки силна, пулсираща болка в гърдите си, сякаш някой ме беше ударил.
— Напротив. Заради мен е. Ти дори не се отнасяш към мен по същия начин, както се отнасяш с Ема.
Това го накара да избухне в нещо като смях.
— Ти изобщо не приличаш на Ема. Старая се с всички сили да разбера от какво имаш нужда, но е трудно. Нещата никога не са били ясни с теб, но това не означава, че не съм опитвал и не продължавам да го правя. Само това ни е останало, наистина — да се опитаме да постъпваме правилно.
Тъкмо се канех да му кажа, че правилното в случая е да ме остави на мира и да не ме кара да отговарям за глутница малки хлапетии, когато Ема влезе в кухнята. Пресече стаята и отвори хладилника. Млъкнах, а баща ни обърна гръб и на двама ни.
Ема порови из отделението със зеленчуците, после ни погледна.
— Не трябваше да бъдеш толкова груб с Джанис — каза тя и отначало помислих, че говори на мен.
Баща ми остави ножа на плота и се обърна към нея.
— Знаеш, че имаме правила за неочакваните гости. Имахме правила. Всъщност имахме много правила. Розуел можеше да идва у нас, но само защото баща ни му вярваше. На някой случаен посетител сигурно щеше да му се стори странно, че нямахме никакви метални кухненски прибори или консервирана храна.
Татко прокара пръсти през косата си.
— И двамата, моля ви. Очите на цялата общност са втренчени в нашето семейство и трябва да бъдем изключително внимателни и благоразумни за образа, който създаваме.
Ема затвори рязко хладилника.
— Какъв образ? Не сме те посрамили по някакъв начин. Джанис дойде тук, за да направим заедно научния си проект за семената.
— Е, това не е най-подходящото място за учене. Не можете ли да се срещате в библиотеката, например?
Тя сложи предизвикателно ръце на кръста си.
— За нещастие в библиотеката имат строга политика, която забранява дейности, свързани с пръст и тавички с кълнове за разсад.
— Ами онази симпатична книжарничка в центъра на града? Или някое кафене?
— Татко!
Взираха се един в друг, но никой от двамата не казваше нищо.
Те бяха шумните в семейството, винаги викаха или се смееха. Замислих се колко странно беше, че също така именно те бяха овладели до съвършенство и изкуството да спорят без думи. Можеха да общуват помежду си по всевъзможни начини, съвсем естествено, както дишаха.
Татко изпуфтя шумно, а Ема направи гримаса и възмутено извърна очи встрани. Тя стоеше срещу хладилника и се взираше втренчено в пода. Внезапно се впусна напред и го прегърна през кръста, сякаш му се извиняваше. Стояха така, гушнати един в друг, и знаех, че никога не е имало съмнение дали той ще отвърне на прегръдката й.
Ема притисна лице в ризата му и каза:
— По-добре прибери този нож, когато свършиш. Знаеш, че мама мрази да й разбъркваш нещата в кухнята.
Татко се засмя и се обърна да я цапне лекичко с кърпата за чинии.
— Е, определено не искам да й разбърквам кухнята, нали?
— Не и ако знаеш какво е добро за здравето ти.
Тя се протегна да разроши косата ми, но все още не сваляше очи от него. После се обърна и с танцова стъпка излезе от стаята. Той я наблюдаваше как си тръгва. Двамата имаха истинска връзка — такава, каквато никога нямаше да успея да проумея напълно, нито да наподобя с което и да е човешко същество.
Баща ми остави разпарчетосаната си ябълка в чинията на плота и седна на стола срещу мен.
— Не се опитвам да те затруднявам или да вгорчавам живота ти, но знаеш колко е важно да пазим добро поведение.
— Някои хора припадат, когато видят кръв. Това си е всеизвестен факт.
Той се приведе напред, за да ме погледне по-отблизо. Очите му бяха бледозелени, като стъкло, а косата му преливаше от измито кестеняво на места към сиво. Притежаваше умението да изглежда безкрайно разбиращ и опрощаващ и съм сигурен, че тези, на които не им се налагаше да живеят с него, смятаха, че той винаги знае как е редно да се постъпи и че можеха да отидат при него по всяко време и да намерят утешение за своите неволи.
— Ти не можеш да си позволиш този лукс да бъдеш като някои хора. Трябва да приличаш на мнозинството и да се слееш с него. Не казвам, че е лошо да си различен, но това е нервен, подозрителен град и за известно време ще бъде доста по-зле. Днес едно семейство погреба дъщеря си. Знаеш го. — После изражението на лицето му се смекчи. — Припадна ли?