Резача залитна, после се овладя. Застана леко приведен напред и за секунда си помислих, че ще се хвърли към Тейт, но той само повдигна ръка и докосна челото си. Ноктите оставиха кървава следа по кожата му там, където бяха минали.
— Ще остана долу — каза той. Гласът му беше съвсем пресипнал и пълен със злоба, едва дишаше.
— Наистина, сър — обади се Господарката от мрака. — Помолих ви да се погрижите за досадното неудобство и съм доста озадачена защо не сте приключили с този въпрос.
— Ще остана долу — повтори той и този път вдигна глава. Метна убийствен поглед на Господарката.
Тя проговори с леден глас, без да разкрива лицето си изпод качулката.
— Вие правите каквото ви заповядвам, а в момента ви заповядвам да се отървете от това момиче.
Той й обърна гръб. Погледна Тейт, която все още стискаше лоста в ръка, но не направи опит да я предизвика. Изглеждаше бесен, но успяваше да се контролира.
— Ти — каза твърдо. Гласът му беше силен, а кръвта продължаваше да се стича по брадичката му. — Имаш лоши маниери, дяволско изчадие, но си достатъчно умна, за да се снабдиш с такъв убийствен инструмент и знаеш как да го използваш. Ти и аз, може би някой ден ще си поиграем отново, какво ще кажеш?
Тейт не отговори. Тя се взираше покрай него към ъгъла на гробището, където стоеше Господарката и изглеждаше по-уплашена, отколкото беше по време на битката й с най-страшния човек, когото познавах. Проследих погледа й и разбрах защо. Един от костеливите мъже беше пристъпил иззад криптата и държеше Натали на ръце.
Резача се поклони подигравателно на Тейт, после мина покрай нея и се отдалечи от групичката на разлагащите се момичета. Два счупени железни нокътя лежаха на земята в краката на Тейт. Мъжът се скри в тъмния край на гробището, без да погледне нито веднъж назад.
— Достатъчно. — Господарката пристъпи напред от мястото си, дръпна Натали от мъжа, който я държеше до момента, и я повлече към бялата крипта. — Сега влизаме вътре и може да се забавим малко.
Тейт се впусна към тях, но двама от мъжете на Резача й препречиха пътя. Хванаха я за якето и почти я повдигнаха във въздуха. Краката й се мятаха лудо, а тя пищеше за Натали с глас, от който ме заболя сърцето.
Спомних си какво ми каза майка ми, когато Мориган ме намери, помоли ме за услуга и аз се съгласих, защото не исках нищо да се случи на Ема. Всичко е въпрос на избор.
Знаех какво се опитваше да ми каже — че трябва да мислиш за възможностите си, да прецениш последствията, преди да вземеш решение, но съветът беше толкова безсмислен, когато ставаше дума за истински важните неща. Сега обаче случаят не беше такъв. Това беше краят на играта. Всичко беше притихнало и се чуваха само учестеният ми, забързан дъх и ударите на сърцето ми. Бях само аз. Онзи, който беше извън всичко, когато всички останали имаха своето място, към което принадлежаха.
— Чакай — казах тихо.
Господарката спря с гръб към мен.
— Какво си мислите, че правите, мистър Дойл? — В гласа й долових присмех.
— Нека аз да дойда вместо нея. Това е единственият логичен избор. — Докато не го казах на глас, не си бях давал сметка, че това е истина. — Само това мога да направя.
Господарката се обърна и бутна Натали в тълпата, като почти я хвърли към Тейт, която се отскубна от изненаданите си пазачи и изтича да я хване, коленичи на земята и притисна сестричката си до гърдите си. В този миг за първи път видях, че тя можеше и да плаче.
От сенките гласът на Господарката се разнесе сладък и мрачно въодушевен.
— Да вървим, мистър Дойл.
Тейт погледна към мен и поклати глава, а аз й отвърнах с поглед, който трябваше да изразява моята решителност. Просто ме остави да го направя.
Тя притисна очи и зарови лице в косата на Натали. Този жест ме убеди повече от всичко друго, че бях взел правилното решение. Единственото възможно. Обърнах се да последвам Господарката, която стоеше и ме чакаше на каменното стъпало на криптата. Щом приближих до нея, тя дръпна назад качулката си и разкри лицето си. Гледката спря дъха ми. Беше коренно променена от жената, която срещнах в залата на Дома на мизерията. Очите й бяха по-големи, по-черни, отколкото на Мориган или на някое от другите мъртви момичета. Сред белотата на лицето й те изглеждаха като горящи въглени. Просто не съществуваше друг цвят, освен черния.