— Такъв е естественият ход. Боговете слизат от пиедестала и се превръщат в чудовища. А понякога се въздигат от смрадта и редиците на победените, за да станат отново богове.
— Ами ти? — попитах аз, вперил очи в прегладнялото й лице. Очите й бяха невъзможно черни, сякаш времето гледаше от тях към мен и то се простираше назад към миналото, завинаги, и беше по-дълбоко и по-сложно от всеки глад или чума, или война. — Ти какво си?
Тя се усмихна и се протегна, за да ме докосне нежно по лицето.
— Аз съм ужас. — Ръката й беше много крехка, кожата й изтъняваше с всяка секунда. — Аз извличам сила от техните страхове и се храня с тях.
— Мислех, че се храниш с кръвта от жертвоприношенията им.
Тя се изсмя — сух, плесенясал звук.
— Скъпи, толкова си забавен. Храня се от факта, че те ми принасят жертви. Поглъщам тяхната преданост и унижение. Сега ми подай ръката си.
Оставих я да ме хване за китката. Тя взе дланта ми в шепите си и я обърна, сякаш щеше да провери пулса ми. После, без предупреждение, заби зъбите си в нея.
Болката прониза ръката ми и аз простенах, но не се отдръпнах. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. От силата на нейната захапка и болката, която ми причиняваше, пред очите ми заплуваха големи бели петна.
— Очаквах нещо различно — прошепна тя, хапейки ръката ми със зъбите си. — От деня, в който за пръв път опитах кръвта на своя вид, мечтаех за това. Отчаянието, капитулацията. Като мъжа, когото те наричаха Кори.
Кимнах и се опитах да се съсредоточа върху дишането си. Гърдите ми се свиваха и ме боляха.
— Вие сте го убили — прошепнах аз. — Използвали сте го с месеци, години, може би, а после сте го убили.
— Градът пропадаше, скъпи. Ние бяхме обвързани с Гентри, трябваше да помогнем на хората, дори и те да не смятаха тогава, че им правим услуга. Дори когато цената, която трябваше да платят, можеше да им се стори висока.
— Да им помогнете. — Гласът ми беше дрезгав. — Да, помогнахте им. Като сложихте децата им в ковчези. Като ги накарахте да покриват къщите си с талисмани. Мислите си, че сте божества, а сте просто чудовища.
Тя тръсна глава.
— Осмеляваш се да назоваваш тези, които нямат имена. Ние сме вселенският хаос и тоталното унищожение. Ние сме танцуващият, безсмисленият ужас по света. — Прокара езика си по дланта ми и когато повдигнах глава, видях, че се усмихваше. По зъбите й имаше кръв. — Виж се само. Повечето хора те избягват, навсякъде си аутсайдер, чуждият и въпреки това си се вкопчил в живота, в своите приятели. Обичаш ги и ги пазиш, дори когато те мразят. — Захапката й беше гореща. Изгаряше цялата ми ръка и очите ми се замъгляваха.
Издишах, но я оставих да пие от кръвта ми, оставих я да ме освободи от вината ми, от тайната ми, от безпокойството и страха. Пред очите ми се завъртяха картини и спомени.
Замислих се за Тейт, как черните ми очи изобщо не я притесняваха. Как тя нямаше нищо против странността ми. И приятелите ми бяха наистина приятели, не по случайност, а защото бяха избрали да ми бъдат такива. Всички бяха тук, навън в гробището, бяха дошли да ми помогнат. Или поне се опитаха. И баща ми, който също се опитваше упорито, толкова невероятно упорито, винаги да постъпва правилно.
И Ема. Ема, която се смееше, усмихваше се и плачеше. Ема на дванайсет години в роклята си за Великден и с шапка на цветя, и на четиринайсет, садяща лалета през есента, заспала на бюрото си с отпусната върху учебника глава, помагаща ми за домашното, Ема с маркуч, поливаща градината със зеленчуци. Ема, сега, през целия ми живот и завинаги.
Замислих се за нея, за всички тях, за лицата и гласовете им, и за всички начини, по които ги обичах, но не можех да им позволя те да ме обичат. Усещах дъха на Господарката от вътрешната страна на китката си, горещ и влажен, докато тя ме гризеше. Ритъмът беше бавен и съвпадаше с ударите на сърцето ми. Болката в ръката ми сега не беше толкова пронизваща. Отслабваше, губеше се, както се губеха край мен и очертанията на криптата. Протегнах свободната си ръка, потърсих нещо стабилно, за което да се хвана, но открих само лицето й и го докоснах. Костите й бяха остри и уродливи под кожата й. Мракът ни притискаше. Господарката беше силна, а аз бях така уморен.
— Знаеш ли какво обожавам в хората като теб? Децата може и да се страхуват от мен, градът може и да ме демонизира, но в сърцевината си техният страх е простичък, съвсем ясен. Докато ти ненавиждаш това, което си, и мястото, откъдето си дошъл, твоята омраза е сложна. Прекрасна е.